Слънцето напичаше жестоко. Топях се под пластовете атлаз и лен. По челото ми се стичаше пот. Потисках желанието да я избърша. Примижала, забелязах как лицето на кардинала се окръгля, става по-месесто и бледо.
" Стореното от страх сега трябва да бъде сторено от любов, кралице... Няма спасение за тези деца."
Тръснах глава да се свестя от замайването. Постепенно лицето на кардинала възвърна чертите си. Обърна се към Навара:
– Вземаш ли тази жена за своя законна съпруга? За да я обичаш и да се грижиш за нея, докато сте живи?
Отривистият отговор на Навара проехтя над главите на притихналото, затаило дъх множество:
– Да.
Кардиналът погледна към дъщеря ми:
– А ти, Марго, вземаш ли този мъж за свой законен съпруг? За да го почиташ и да му се подчиняваш, докато сте живи?
Тълпата зачака. Марго наведе глава и не продума. След мъчително дълга пауза кардиналът – предположил, че жегата или чувствата са зашеметили младоженката – повтори въпроса.
Марго не отговори. Устните ѝ бяха стиснати плътно, лицето – почервеняло, ала не от горещината. Младоженецът не отлепяше очи от кардинала.
– Проклятие, не изтърпях ли достатъчно? – промърмори Шарл и скочи от мястото си.
Усетих как Едуар се напряга до мен. Кралят приближи до Марго, улови украсената ѝ със скъпоценни камъни корона и раздвижи главата ѝ надолу-нагоре, принуждавайки я да изпълни пародия на утвърдително кимване.
Лицето на Марго се разкриви от унижение и гняв. Облекченият кардинал обаче прие жеста за отговор и обяви двойката за семейство. Тълпата нададе оглушителни възторжени възгласи. Младоженците станаха и кардиналът ги представи на гостите – Анри дьо Бурбон, крал на Навара и принц на Франция, и съпругата му Маргьорит дьо Валоа, кралица на Навара и принцеса на Франция.
Изправих се да прегърна дъщеря си и съпруга ѝ. Щом станах на крака, светлината внезапно помръкна. Погледнах надолу и видях тъмно, разширяващо се петно. След миг цялата платформа се обагри в кървавочервено.
Марго се бе омъжила за хугенотския крал, ала това не беше достатъчно.
Нещо ме подтикна да погледна през рамо. До северния край на платформата, на една ръка разстояние от въоръжен с алебарда швейцарски войник, стоеше Козимо Руджиери. Намираше се до група облечени в черно хугеноти и почти се сливаше с тях; открояваха го само червените сатенени ивици по черните му ръкави и гамаши. Изминалите тринайсет години не го бяха пощадили – синьо-черната му коса сребрееше, раменете му бяха видимо приведени. Сред възторжените зяпачи единствен той не се усмихваше. Взираше се мрачно и напрегнато право към мен.
Прииска ми се да се втурна към него, да го попитам дали и той е видял кървавата река. Не успявах да помръдна обаче, втренчена в лицето му. Едуар ме изтръгна от унеса, шепнейки ми настойчиво, че е време за следващата церемония в катедралата. Навара и приближените му останаха навън, а аз влязох неохотно с другите в църквата.
Когато ритуалът с пълномощника на Навара приключи, се върнахме на платформата, оглушени от хора на петте нотрдамски камбани. Погледнах тревожно към множеството, търсейки Руджиери, ала него го нямаше.
Последва пиршество в кардиналския дворец. След него преситените гости се отправиха към балната зала в Лувъра. Хранех се, танцувах и наблюдавах с безпокойство дъщеря си, която очевидно се бе примирила с участта си – танцуваше и се усмихваше уж искрено, ала старателно отбягваше да среща възхитения поглед на съпруга си.
След неразумното участие в енергично салтарело[5] се връщах към стола си, размахвайки енергично ветрилото, но посланик Сунига улови погледа ми и даде знак да се отдръпнем настрани. След скоковете и сложните завъртания, в които бе участвал и той, по лицето му струеше пот.
– Простете, кралице, не искам да помрачавам празничното ви настроение, но няма как да преглътна възмущението си – подхвана запъхтян посланикът.
– Какво има сега, дон Диего? – погледнах го над пърхащото ветрило.
– Грубиянинът Колини се перчи, че ще се върне с победа от Нидерландия и ще подари на Шарл плененото знаме на Испания. Как да слушам безропотно такива безочливи оскърбления срещу краля ми?
Ветрилото ми замръзна.
– Той е предател и скоро ще плати за престъпленията си срещу нашия и вашия крал – прошепнах. – Ала не днес, дон Диего. Днес празнуваме сватбата на дъщеря ми.
Заинтригувано наклонената глава на посланика показа, че е разбрал отлично какво не изричам и е в негова изгода да забрави разговора ни.
– Благодаря, кралице – той целуна ръката ми. – В такъв случай се извинявам, задето отвлякох вниманието ви от тържеството.