– Не ме ли лъжете?
– Не ви лъжа – отсякох, без да прикривам раздразнението си. – Шарл, ако още веднъж заговорите за нея, сякаш ви е нещо повече от сестра... няма да се задоволя с плесница. Станете и изпълнете дълга си, както подобава на френски крал.
Той дойде с мен, влезе в преддверието и пристъпи разтреперан в покоите на Марго да наблюдава с кардинала как Анри и невястата му изпълняват брачния акт. По-късно кардиналът ми призна, че Шарл през цялото време крил очите си с длани.
Когато излезе от покоите на Марго, кралят ме погледна със зачервени, подути очи.
– Ще го убия – прошепна. – Ще го убия, кълна се в Бог.
Последваха три празнични дни. По-енергичните забавления обаче, включително турнирът, бяха отменени, понеже твърде много участници припадаха в непосилната жега. През последния ден – двайсет и първи – Едуар ми докладва, че е наблюдавал разпра между Колини и краля пред залата за тенис. Колини настоял за аудиенция, Шарл заувъртал: "Дайте ми време да попразнувам. Сега не съм в състояние да обмислям сериозни въпроси."
"Ако не ме приемете незабавно, ще напусна Париж – отвърнал Колини. – Тръгна ли си, ще се окажете въвлечен в гражданска война, а не в схватка на чужда територия."
Чутото принудило Едуар – като генерал-лейтенант – да разположи военни отряди на стратегически места в града, за да предотврати евентуални размирици, подклаждани от семейство Гиз и Колини. Разтревожих се, да не би жертвата ни да напусне твърде скоро града. Адмиралът обаче прие охотно, когато по-късно през деня го поканих да участва в среща на Съвета на другата сутрин. Горкият глупак – наистина вярваше, че ще надделее.
Надвечер, на фона на далечната музика и смеха на участниците в последния бал с маски, се срещнах с Едуар, Анна д'Есте, съпруга ѝ, сина ѝ, херцог Дьо Гиз, и маршал Таване, когото бяхме посветили в тайната за предстоящото убийство. Съпругът на Анна – херцог Немур – обясни, че стрелецът Моревер вече е пристигнал в имението на Рю дьо Бетизи и в момента преценява откъде се открива най-добър обзор към улицата.
По лицата на съзаклятниците се четеше мрачно въодушевление и мимолетно разкаяние. Аз не чувствах нищо, обзета от усещането, че всичко наоколо – разговорът, лицата, музиката и гласовете на празнуващите в балната зала – са нереални.
Същата нощ лежах в покоите, плувнала в пот, и се борех да успокоя разтрепераните си крайници и разтуптяното си сърце. Задъхвах се и в гърлото ми се надигаше пареща горчилка, каквато по време на бременностите ми предхождаше повръщането. Сега обаче нямаше как да се освободя от причината за неразположението. Сега нямаше да родя живот.
Не сънувах, защото не спах. Не спах, защото се страхувах от сънищата, тормозещи ме толкова отдавна. Взирах се в мрака и се молех задушливият въздух над мен да не се превърне ненадейно в кръв, да не ливне върху мен като смъртоносен порой и да ме удави в леглото.
Сега ми се иска да бе станало така.
Четирийсет и трета глава
Петък, двайсет и втори август – деня, когато управлението възобнови работата си – се зазори най-зноен. От предишната неделя не бе валяло. По улиците колелата на каретите и конските копита вдигаха облаци прахоляк. Въздухът тежеше от неизразходвана влага. Смених подгизналата си нощница с долна риза и фусти, които веднага залепнаха по лъщящата ми, мокра кожа.
С Едуар бяхме решили, че през този съдбовен ден е най-добре да се появяваме възможно по-често пред обществото, та да е ясно, че кралските особи са ангажирани с далеч по-ведри събития от убийството. Присъствах на утринната литургия в близката катедрала "Сен Жермен л'Оксероа" с херцога на Анжу и Марго – изтощена, но видимо доволна – както и с всички католици сред почетните гости на сватбата.
С Едуар се върнахме в двореца за срещата на Съвета в девет часа – дойдохме по-рано и Едуар зае мястото на краля на дългата овална маса. Аз седнах до него. Вече бях предупредила Негово Величество, че Колини ще присъства и пак ще настоява Шарл да подкрепи войната в Нидерландия – още по-разпалено, защото съзнава, че рискува да изгуби мълчаливата благословия на краля. В резултат Шарл реши да се скрие малодушно в леглото си и да натовари брат си с председателството на срещата.
Колини пристигна точно в девет – веднага след белокосия херцог Монпансие и преди херцога на Невер и възрастния воин маршал Козе. Последен дойде плешивият и почти беззъб маршал Таване, заслужил си с дългогодишна служба правото да кара кралските особи да го чакат.