Огледах изпитателно Колини, съзнавайки, че го виждам за последен път. Смуглото му лице изглеждаше побледняло след дългото отсъствие от бойното поле; дворцовото охолство бе по-закръглило тялото му. Макар и ловък лицемер, не успя да скрие напълно разочарованието си от отсъствието на краля. Присъствието му не ме разтревожи; изпитах единствено облекчение, че скоро ще е мъртъв. Мразех го само както майка мрази змия, заплашваща децата ѝ; не таях лична враждебност, а желание да защитя своето.
Херцогът на Анжу предостави кратка възможност на съветниците да се оплачат от адската жега и призова за тишина. Колини помоли отново да изложи аргументите си за война в Ниските земи. Във Фландрия, обясни той, точно до северната ни граница, се извършвали зверства. Местоположението улеснявало бързото разполагане на войски там, а победата щяла да ни осигури инерция да продължим напред, към вътрешността на Нидерландия.
Едуар го изслуша със съвършено спокойствие и констатира:
– Въпросът за война с Испания вече бе обсъден и гласуван. Няма нужда да го разискваме отново. Съветниците съгласни ли са?
Кимнахме.
Очите на Колини припламнаха гневно, но по лицето му мигом се изписа непоколебимост. Подготвен за подобна възможност, вече бе взел решение. Срещата се проточи още два часа. Облегнал брадичка върху юмрука си, адмиралът се взираше през прозореца, обмисляйки военната си стратегия. После си тръгна бързо, без да продума.
С херцога на Анжу поехме към трапезарията за открит обяд. Кепенците бяха отворени, а завесите – дръпнати, за да разсейват сумрака в просторната зала с висок таван. Във въздуха висеше прах и искреше в ярките снопове слънчева светлина.
С Едуар седнахме в единия край на дългата маса. Между нас и благородниците, застанали прави наоколо, на дискретно разстояние се редяха стражи. Докато ни сервираха първото ястие, октет изпълни две шеговити любовни песни с щастлив край, изпъстрени с хумористични недоразумения и двусмислия. Тълпата заръкопляска въодушевено.
Щом музиката стихна, градските камбани отбелязаха времето – единайсет преди пладне, часът, когато Колини трябваше да умре. В имението на херцог Дьо Гиз на Рю дьо Бетизи, Моревер вдигаше аркебуза си и се прицелваше.
Погледнах към сина си. Едуар изглеждаше спокоен и невъзмутим, съсредоточен в купата си. Ако Лоренцо, момчето с мъдрите очи от фреската в параклиса на Медичите, ни видеше, почудих се, щеше ли да одобри?
Започнахме да се храним мълчаливо. Усещах остро всяко движение, всеки звук, всеки допир – звънтенето на лъжицата по порцелановата купа, дръжката ѝ, сгряваща се бързо в ръката ми, вълничките върху бульона, надигащи се, щом лъжицата разбуни повърхността му. Черните очи на Едуар сияеха, ръцете му не трепваха.
– Бих искала да заведа Анри в "Блоа" – отбелязах провлачено. – Там ще е по-хладно отколкото в града. Надявам се да заминем, щом отхвърлим неотложните задачи.
– Отлична идея – кимна синът ми. – С радост ще заведа Анри на лов.
Скоро приключихме с първото блюдо. Заради времето нямах апетит и го изпратих недоядено в кухнята. Поднесоха ни второто ястие – едно от любимите ми: змиорка в червено вино – врящо. Парата ме принуди да се отдръпна назад и да развея ветрилото си. Докато изстиваше, с Едуар си разменихме по още няколко безсмислени реплики.
"Моят Едуар – помислих си, – скъпият ми син... нямаше да издържа без теб."
Спомних си поразена чудовищното предложение на Руджиери. Как е възможно да предположи, че ще нараня обичния си син?
Оставиха пред мен поднос със студено шпиковано говеждо и в същия момент забелязах херцога на Анжу да вдига рязко глава. Проследих погледа му. Маршал Таване си проправяше път през скупчените в залата благородници. От всички край масата само той не се усмихваше. Сдържаше обаче вълнението си, за да не привлича вниманието на околните. Впих очи в неговите – предпазливи, напрегнати – и разбрах.
Усмихнах му се с усилие на волята. Той не успя да отговори със същото. Поклони се и поиска разрешение да приближи. Приведе се до ухото ми и заговори толкова тихо, че дори Едуар не го чуваше.
Простреляли адмирал Колини в ръката. Хората му – част от тях стражи, охраняващи го по заповед на Едуар – го пренесли в покоите му в градския дворец на Рю дьо Бетизи.
Усмивката не слезе от лицето ми, замръзнала там от изумление.
– Смъртоносна ли е раната? – прошепнах на Таване.
– Едва ли, кралице.
– Кой друг знае?
– Адмиралът изпрати двама от капитаните си да уведомят веднага краля. Разбрах, че Анри Наварски разговаря в момента с него.
Таване каза още нещо, но туптенето в ушите ми – все по-силно и по-силно като грохот на копита – заглуши думите му. Докоснах ръката на Едуар. Станах и дадох знак на Таване да ни придружи.