– Кралице, пострадахте ли? – попита ме той с обезпокоителна официозност.
– Той я докосна с дулото на аркебуза си! – посочи Едуар.
Навара се обърна към виновника и вдигна длан да го зашлеви. Аз обаче улових ръката му.
– Не го наказвайте. Страстите са достатъчно разгорещени. – Погледнах към Колини. – Моля ви, ще ме заведете ли отново при адмирала?
Шарл седеше на ръба на леглото, стиснал челюсти и свъсил вежди. Погледна ме с присвити, недоверчиви очи.
– Ваше Величество, адмирал Колини сигурно е изтощен. Да го оставим да почива – прошепнах му.
Шарл понечи да възрази, но доктор Паре го прекъсна:
– Да. Достатъчно трудно му е с всичките му хора наоколо – улови погледа ми, ала веднага отвърна глава, сякаш се страхуваше, да не би неговият да е прекалено красноречив. – Трябва да поспи известно време, Ваше Величество.
– Добре – съгласи се мрачно Шарл и се обърна към Колини. – Ще се върна скоро, татенце. Бог да ви пази дотогава. Ще се моля за вас.
– И аз – уверих адмирала.
Колини впери поглед в мен. Трепереше, по челото му струеше пот, ала в очите му съзрях триумф.
Заради враждебната тълпа по улиците Едуар изпрати един от телохранителите ни да докара карета. Навара и Конде останаха в двореца "Бетизи", а кралят, херцогът на Анжу, Таване и аз се върнахме в Лувъра. Придвижвахме се бавно с каретата, заобиколена от войниците, придружили ни по пътя до хотела на Колини.
Шарл мълчеше мрачно и не поглеждаше нито към брат си, нито към мен, макар на няколко пъти да се опитахме да го заговорим.
Раздразнена, аз най-сетне попитах:
– Какво точно ви каза адмирал Колини, та ви разстрои толкова?
Той сведе очи, блеснали от гняв.
– Да не ви се доверявам, защото ме използвате за целите си, без да се съобразявате с желанията ми.
Лицето на Едуар пламна.
– Хрумвало ли ти е, братко, че ти говори така, защото всъщност той не заслужава доверие? Защото той иска да те използва, за да започне безумната си война? Очерня ни, понеже знае, че те предпазваме от хладнокръвните му манипулации.
– Стига! – изкрещя Шарл. – Лъжи, лъжи, лъжи! – Запуши ушите си с длани.
Наближавахме двореца. Внезапно един от конете изцвили. Кочияшът изруга и тутакси по стените и покрива на каретата заваля оглушителна градушка от камъни.
Пред Северната порта се бяха стълпили стотина хугеноти и ни замеряха. Други размахваха саби и крещяха на двете редици швейцарски гвардейци, въоръжени с аркебузи, заобиколили стените на Лувъра. Нов швейцарски отряд излезе на улицата да сформира човешка барикада. Пред тях се бяха събрали десетина селяни – дрипави, измършавели от глад мъже, въоръжени с вили, лопати и камъни.
– Смърт на еретиците! – извикаха селяните.
– Убийци! Ще отвърнем на удара! – отговориха им хугенотите пред портата.
Нов порой от камъни затрополи по каретата. Единият влетя през прозореца и се заби в тапицираната седалка до Шарл. Гневът му ненадейно се изпари.
– Иисусе – прошепна той.
– Започва се – отроних, втренчена в побеснялата тълпа.
Спомних си последните думи на Руджиери: Навярно вече е
твърде късно.
Четирийсет и четвърта глава
Под градушка от камъни, тухли и гнилоч каретата ни мина през дворцовата порта благодарение на гвардейците, удържащи атаката на разярените хугеноти. Посрещна ни един от командирите на Едуар, който докладва, че "безредици" са избухнали в няколко съседни квартала, провокирани не само от гневните хугеноти, но и от уплашените католици, решени да се освободят от грозящата ги заплаха. Едуар разпореди да разположат още военни отряди на ключови места из града, за да въдворяват спокойствие.
Тресях се като листо, когато се върнах в покоите си, но настоях да сляза да вечерям в официалната трапезария един час след залез-слънце. Херцогът на Анжу се съветваше с командирите си, а уплашеният Шарл си легна веднага. Заедно със съпруга си Марго бдеше до постелята на Колини. Налагаше се да вечерям сама. В залата цареше осезаемо напрежение. Заради злополуката с адмирала нямаше развлечения и десетината благородници около масата мълчаха унило. В тишината тракането на лъжицата и ножа и звънтенето на стъклото отекваха оглушително. С усилие на волята дъвчех, преглъщах и се преструвах, че одобрявам нагарчащата храна.
Взирах се отчаяно в току-що поднесените ми два печени гълъба, когато вик наруши безмълвието.
– Кралице!
На три лакътя разстояние от масата приближи благородник, когото често виждах в двора, но не помнех името му – барон, мисля, и хугенот. Единственият ми страж улови ръката му, ала баронът – исполин с широки като буре плещи и огромно дълго лице, обрамчено от облак бяла коса – не помръдна. Не се поклони. Големите му жълти зъби бяха оголени, но не в усмивка. Изкрещя името ми, все едно е проклятие.