– Няма да спрем, разбирате ли? – Лицето му червенееше на фона на бялата коса. – Няма да спрем, докато убийците не си получат заслуженото. Няма да спрем, докато не увиснат на бесилото!
Стражът ми се опита напразно да го отблъсне назад.
– Дръж се почтително с кралицата, простако!
– Няма да се поклоня пред окървавена Корона! – отсече баронът. – Наслаждавайте се на храната, докато можете, мадам!
Отърси се от хватката на стража, обърна ми грубо гръб и излезе от трапезарията. Никой не го последва. Никой не се втурна да ме защити или да ми поднесе извинения. Малцината благородници си зашушукаха и после впиха очи в мен.
Втренчих се в малките трупове в чинията и ги бутнах настрани. Станах и излязох от залата бавно, царствено и с омекнали крака.
Инстинктивно тръгнах да търся Едуар. Той тъкмо излизаше от военната зала на приземния етаж под покоите на краля след съвещание с маршалите Таване и Козе и началника на градската стража. Щом прекоси прага, погледите ни се срещнаха; тревожното му изражение навярно отразяваше огледално моето. Веднага разбрах, че сме стигнали до едно и също заключение.
Той спря пред вратата, улови ме за ръката и ме въведе в стаята. Затвори вратата тихо зад нас. Бяха изгасили лампата. Посочи ми в мрака да седна до дългата заседателна маса, запали клечка кибрит и докосна с нея фитила, който лумна ярко.
– По-лошо е, отколкото очаквах – подхванах дрезгаво. – Нарекоха ме убийца в лицето. Тук, в двореца.
– Мамо... – той се опита да се овладее, да изрече трудни думи. – Мамо...
В крайна сметка не успя. Подаде ми лист – писмо, написано с непознат мъжки почерк.
"Ударете призори в понеделник, когато "Нотр Дам" отмери първия час. Ще нападнем двореца в същия миг. Ще пощадим Шарл, понеже публичната абдикация ни е угодна, но не и майка му и брат му, защото са заплаха за..."
Извиках тихо и притиснах устните си с пръсти. Писмото падна върху масата и остана там. Извърнах лице от него. В гърлото ми се надигна горчилка.
Едуар се приведе към мен.
– Написано е от Навара, мамо, до военния му командир. Началникът на градската стража го е прихванал до градската порта. Разузнавачите ни докладваха, че пет хиляди хугеноти напредват към Париж и ще обсадят града в неделя вечерта.
– Не – затворих очи.
Той не продума. Остана близо до мен. Невидимото му лице излъчваше топлина като лампата. В горещата стая миризмата на портокали ме задушаваше. Разсъдъкът ме напусна. Обичах Навара от раждането му, доверявах му се като на роден син. Ала той ме бе предал. Чия кръв му бяха показали виденията? На децата ми и моята?
Отворих очи и се взрях в дланите си, в пръстена, стаил силата на Главата на Горгоната. Звездата Алгол, която арабите наричат Раас алгул, Главата на Демона, а китайците Купища трупове.. Два часа преди зазоряване на двайсет и четвърти август Алгол ще изгрее в съзвездието Телец... в опозиция с Марс... По-сериозна опасност не е застрашавала Франция... и теб.
Беше петък, двайсет и втори август.
Представих си многобройната свита на Навара, настанена тук, в Лувъра. Военни командири, капитани, генерали, бивши съратници – общо триста мъже.
– Посрещнах го като скъп гост в дома си – прошепнах, – а той доведе дръзко армията си. Колини вероятно наистина жадува да поведе война в Нидерландия, но Навара го е изпратил тук, за да ни отвлече вниманието. Дебнат ни. Искат да ни избият в леглата ни.
– Трябва да ги спрем – каза тихо синът ми.
Погледнах го. Очите на Едуар – безкрайно черни – искряха в светлината на лампата. С всички сили се борех за мир, без да съзнавам, че вече воюваме.
– Ще ударим първи – реших.
Следващите два часа останах с Едуар в съвещателната зала. Обсъждахме атаката. Настоях да изпрати дискретно послание до младия херцог Дьо Гиз със заръка да събере хора и да нападне Колини в двореца "Бетизи". Да убие адмирала и всичките му командири. Под моя диктовка Едуар написа тайна заповед до швейцарските войници, охраняващи двореца, и до шотландските стражи на краля – щом Гиз удари Колини, войниците ни да атакуват хугенотите в Лувъра.
За да избегнем безогледна касапница, с Едуар написахме имената на обречените на смърт военни командири и стратези. Не исках мъст, а бърза, макар и безмилостна, екзекуция на всички, способни да подпалят война. Без водачите си, обезкървените хугеноти нямаше да представляват заплаха нито за Короната, нито за града.