Поклатих стъписано глава.
– Ако някой пожелае да ме убие, да убие Пиеро и теб, ще го спреш ли на всяка цена? – настоя Клариса.
Извърнах очи за миг, представяйки си сцената.
– Да – кимнах. – Ще опитам.
– Ти си като мен и като Лоренцо – чувствителна, но способна да направи необходимото – констатира одобрително Клариса. – Династията на Медичите трябва да оцелее, а ти, Катерина, си единствената ѝ надежда.
Усмихна ми се мрачно и с превързаната си ръка бръкна под диплите на полата си. Извади нещо тънко, блестящо и много, много остро.
Върнахме се в покоите ѝ, където ни чакаше Паола, и през следващия час увивахме бижута и златни флорини в копринени шалове. С помощта на Паола леля препаса четири тежки "колана" около кръста си под роклята. Пъхна смарагдови обеци и голям диамант под корсета. Завърза два колана и на Паола, а после отдели един златен флорин.
Поседяхме половин час, като само Клариса знаеше какво ни чака. По сигнал, известен единствено на нея, Клариса взе златния флорин и го даде на Паола.
– Занеси го на момчето. Кажи му да подготви коня и да го изведе през задния вход на конюшнята. Да ни чака там. Ти се върни при нас през главния вход.
Паола излезе. Клариса ме улови за ръката и ме поведе надолу към предната врата. Прислужницата се върна и леля ми я улови за раменете.
– Запази спокойствие и ме изслушай. С Катерина отиваме в конюшнята. Ти стой тук. Щом тръгнем, преброй до двайсет и отвори вратата. – Паола размаха ръце да се освободи от Клариса, понечи да изпищи, ала леля я разтърси да замълчи. – Слушай ме! – просъска ѝ. – Ще изкрещиш с пълно гърло да привлечеш вниманието на всички. Ще викаш, че наследниците са горе и се опитват да избягат. Ще го повтаряш, докато всички нахълтат в къщата. После ще избягаш и ще се смесиш с тълпата. – Замълча. – Бижутата са твои. Ако не се видим отново, желая ти благополучие. – Отдръпна се и впи очи в прислужницата. – Закълни се в Бог да го направиш.
Паола трепереше като листо, ала прошепна:
– Ще го направя.
– Нека Бог те пази тогава.
Клариса сграбчи ръката ми. Заедно прекосихме тичешком коридорите в къщата, закрития двор и градината. Наближихме конюшните и тя спря рязко зад висок жив плет и надникна към отключената желязна порта.
Надникнах и аз. От другата страна на черните решетки отегчените войници на бунтовниците продължаваха да бдят пред многобройната тълпа.
После чух писъците на Паолапронизителни и кънтящи. Клариса се сниши и си свали чехлите. И аз свалих моите. Тя изчака мъжете да се обърнат към източника на врявата и щом всички се втурнаха на изток, далеч от портата, си пое дълбоко дъх и хукна на запад, влачейки ме след себе си.
Вдигайки с крака облаци прахоляк, заобиколихме каретата на наследниците, после и нашата. Впрегнатите коне зацвилиха сърдито. Шмугнахме се зад конюшните и подминахме мястото, където бях легнала, когато научих за раздялата с Пиеро. Там, до високата каменна стена, ни чакаха оседлан жребец и изумено момче – жилав етиопец малко по-голям от мен, с коса по-мека от перушина. От косата и дрехите му стърчаха сламки. И неговите очи бяха като очите на коня – оцъклени, уплашени и бели. Едрият жребец зари с копита, но момчето го усмири с лекота.
– Помогни ми да го яхна – нареди Клариса.
По улицата се бе надигнала такава гълчава, че той едва я чу. Нямаше време за благоприличие. Тя повдигна поли, изложи на показ бели крака и пъхна босо стъпало в стремето. Конят бе висок и тя не успя да прехвърли крак над седлото. Момчето я улови за хълбоците и я тласна силно да ѝ помогне. Тя възседна коня и стисна юздата със здравата си ръка. Насочи го към стената, докато кракът ѝ остана притиснат между камъните и тялото на животното. После погледна втренчено младия ни спасител.
– Закле се в живота си да не казваш нищо на бунтовниците – думите ѝ прозвучаха обвинително.
– Да, да – закима енергично той. – Няма да кажа нищо, мадона.
– Само който знае тайна, обещава да я пази – продължи тя. – А днес бунтовниците ще поискат да узнаят една-единствена тайна. Каква ли е тя? Не биха си губили времето с отсъстващия главен коняр и убитите му помощници...
Устата му зейна. Стори ми се, че ще заплаче.
– Овалян си в слама – посочи Клариса. – Скрил си се, защото и ти като другите си чул твърде много и са щели да убият и теб. Знаеш къде са избягали наследниците, нали?
Опулен, той сведе глава и се втренчи в тревата.
– Не, мадона, не...
– Лъжеш. И не те обвинявам. На твое място и аз бих се уплашила.