Решихме да нанесем удара преди зазоряване в неделя, двайсет и четвърти август, когато камбаната на катедралата "Сен Жермен" удари третия час след полунощ – един час преди демоничната звезда Алгол да застане в опозиция с войнствения Марс.
Когато довършихме списъка с жертвите, погледнах мрачно Едуар.
– Трябва да кажем на Шарл.
Без кралския подпис стражите нямаше да изпълнят страховитата заповед, а започнеха ли убийствата, всичко щеше да излезе наяве.
Едуар кимна.
– Така ще е по-безопасно за него. Ще го убедим.
– Не тази нощ обаче – въздъхнах и замълчах, вслушана в камбаната на "Сен Жермен", която отброяваше полунощ и първите секунди на Деня на Свети Вартоломей.
Разделихме се. Изтощени от напрежението, и двамата се оттеглихме в покоите си.
През онази нощ не сънувах. Кошмарът ми вече беше действителност. Станах от леглото и дръпнах един стол до прозореца. Седнах и се взрях в непрогледната тъмнина. От време на време долавях глухи гневни крясъци, отекващи по улиците. Спомних си колко силна бе леля Клариса през ужасните часове, когато избягахме от Палацо Медичи. Спомних си жестоките думи на Руджиери при последния ни разговор и как му отговорих.
Мислех, че едно дете няма да повлияе опасно на бъдещето, но три...
Да хвърля вината върху синовете сили искаш? Да вдигна ръка срещу тях?
Булото ще се разкъса – чух шепота на Нострадамус, – и ще ливне кръв.
Отговорих му безмълвно с думите на леля Клариса: За да защитиш своята кръв, понякога се налага да пролееш чужда. Родът Валоа трябваше да оцелее на всяка цена. Бях взела решение. Нямаше да жертвам своята кръв.
По изгрев-слънце крясъците пред портите на Лувъра се надигнаха оглушително и не стихнаха през целия ден. Щом се развидели, се облякох и отидох да потърся Едуар. Открих го в съвещателната зала с маршалите Таване и Козе и началника на парижката стража. Войниците пред вратата ми обясниха, че херцогът е наредил да не ги безпокоят. Оставих му съобщение да дойде в покоите ми след срещата и се усамотих в кабинета си да напиша на Анна д'Есте в какво точно се състои планът ни. Не посмях да изпратя посланието направо до херцог Дьо Гиз; разчитах тя да му предаде информацията. Анна несъмнено щеше да осведоми със задоволство сина си, че е избран да ръководи удара срещу Колини. Инструктирах я да ми отговори възможно най-бързо.
Едуар се появи в преддверието ми след час. Изглеждаше изтощен. Обясни ми, че и той не е спал. Събудил Таване и Козе и им прочел писмото на Навара. И двамата одобрили решението ни да нападнем първи. Призори го посетил началникът на градската стража и му докладвал, че уличните схватки били зачестили. Шайки въоръжени хугеноти обикаляли из града и плашели хората. Търговците затворили магазините си, гостилничарите – кръчмите. Градските стражи дискретно раздавали оръжия на католиците, за да се защитават от растящата заплаха.
Решихме да осведомим Шарл след вечеря. Кралят обичаше стария Таване и от всички съветници вярваше най-много на него. Настоях маршалът да му разкрие истината. Щом се възстанови от неочакваната новина, с Едуар щяхме да му връчим съдбовната кралска заповед и списъка с жертвите, за да го подпише.
По пладне Навара и братовчед му Конде се върнаха от хотела на Колини. След взаимна размяна на обиди хугенотските им телохранители се счепкали с кралските шотландци. Не станах свидетелка на схватката, която приключила бързо, ала един от офицерите на Шарл изгубил ухото си.
След обяда видях за кратко Шарл. Изглеждаше въодушевен след разговора с Навара и Конде – разказа ми радостно, че доктор Паре бил доволен от напредъка на пациента. Раната на Колини не била възпалена и той вече се възстановявал.
– Щом позакрепне, ще го преместя в Лувъра и лично ще се грижа за него – добави ведро той, но лицето му веднага се вледени от гняв. – Казах ли ти, мамо, че заловили мъжа, въвел убиеца в имението на семейство Гиз? Признал, че стрелецът е Моревер. Въпрос на време е да ни падне в ръцете. Поръчителят на убийството обаче е Гиз. Каква дързост! Да играе тенис с мен същата сутрин и да се усмихва на адмирала!
Поклатих глава, престорих се на удивена, ала не продумах.
Късно следобед нервите ми се обтегнаха до краен предел. За да не привличаме внимание, с Едуар се занимавахме с обичайните си задачи – той обсъждаше въпроса за военните пенсии със съветниците и ковчежниците си, а аз изслушвах молители. После поканих Марго в покоите си да бродираме. Въпреки осезаемото напрежение в Лувъра, дъщеря ми изглеждаше в лъчезарно настроение. Отбелязах деликатно, че я намирам в добро разположение на духа, а тя поруменя и се усмихна кокетно.