– Не е вярно – възрази ожесточено той, но веднага разкриви лице и заплака още по-горчиво. – Защо ме е предал? Той ме обича, мамо! Като син, какъвто не е имал. Така ми каза...
Приведох се напред, улових ръката му и изпитах признателност, че не я отдръпна.
– Шарл, скъпи мой, истината е тежка и ужасна, но сте длъжен да проявите смелост. Вие сте нашият крал, на вас се уповаваме да ни спасите.
Той се сгърчи.
– Какво да направя? Не мога да повярвам, мамо! Вече не знам на кого да вярвам! Колини ме предупреди...
– Предупредил ви е, че с Едуар му желаем злото точно защото е предвиждал какво ще последва, ако разкрием заговора му – обясних с равен глас.
– Но аз не знам какво да направя! – изхлипа дрезгаво той.
– Затова сме тук. – Бръкнах в ръкава си и извадих фаталния документ. Погледнах към Таване. – Маршале, ако обичате... – Кимнах към преобърнатата мастилница и възрастният мъж излезе бързо да потърси друга. – Има начин да предотвратим и покушението, и войната, която несъмнено ще последва – продължих с ласкав глас, развивайки пергамента. – Необходим е само подписът ви. Трябва да довършим, Ваше Величество, започнатото от Моревер.
Той примигна подозрително, втренчен в нечетливия ми, неравен почерк върху белия лист. Потрепери безсилно.
– Заповед, Ваше Величество, за удар срещу хугенотите, преди те да ни нападнат – обясних. – Имената на съзаклятниците са изброени тук. Не е достатъчно да отсечем главата на Хидрата. Трябва да отстраним всички, готови да поведат война срещу нас тук, в Париж.
Той издърпа документа от ръката ми и дълго се взира в него с присвити очи. Опасявах се, че жестоката истина ще го разколебае, но кожата под окото му затрепка бързо и непоносимата му скръб с лекота се преобрази в огнен гняв.
– Ще ме хвърлят в затвора – промърмори горчиво той. – Ще ми откраднат короната. Ще убият близките ми.
– Да – прошепнах. – Помните ли, Шарл, какво ми казахте в каретата, когато бягахме от Мьо? Още тогава щяха да ни убият. През цялото време са чакали нова възможност. И аз им я предоставих. Доверих им се. – Замълчах. – Ала що за човек се оказа Гаспар дьо Колини? Осмели се да ви заплашва, ако не изпълните неговата воля. Дръзна да наруши заповед, забраняваща придвижването на войски към Нидерландия. Заповед, подписана лично от вас. Никога не се е отнасял към вас с необходимото уважение, Ваше Величество. От самото начало тайно ви се е присмивал.
Шарл се смръщи гневно.
– Убийте ги тогава всичките – прошепна с пресипнал, грозен глас. – Защо да ги щадим, мамо? – въпросът прозвуча като безчувствен рев. – Убийте подлеците! Избийте ги до крак! Избийте ги до крак!
В същия момент Таване се върна с мастилницата. Зърнах тревожното лице на освободения страж, който също се бе появил отново. Чу виковете на краля, ала остана навън. Маршалът захлопна вратата пред него.
Посочих на Таване да остави мастилницата на пода до мен, а Едуар ми подаде перо.
– Да проявим повече доблест от враговете си! – насърчих Шарл. – За разлика от тях ние няма да убиваме невинни.
Той се поуспокои и прочете заповедта.
– Кога ще се случи?
– Тази нощ – отговори Едуар. – Преди зазоряване. Не напускайте покоите си. Подсилил съм охраната ви. Няма да позволим на никого да ви нарани.
Задъхан, Шарл го погледна, после сведе отново очи към документа.
– Нека умрат в мъки и душите им да пропаднат в ада.
Подадох му тържествено перото.
Четирийсет и пета глава
С Едуар останахме при Шарл още два часа, за да го успокоим и да се уверим, че няма да напусне покоите си. В единайсет часа се разделихме и се прибрахме в спалните си. Решихме, че е добре да се оттеглим както обикновено, за да не събудим подозрения. С мъка овладявах тревогата си, докато придворните дами ме събличаха, за да си легна. Отпратих ги бързо, от страх да не забележат колко съм нервна.
Легнах, но не ме свърташе на едно място, още по-малко да заспя. Прозорецът ми гледаше към двора на Лувъра и се ужасявах какво ще видя скоро. След два часа въртене запалих лампата, облякох си халата и тръгнах към кабинета си.
Тясната стая без прозорци бе знойна и душна, но вдъхваше усещане за сигурност. В нея не виждах и не ме виждаха. Заключих вратата и решително запрелиствах купчина писма – от дипломатите ни в чужбина и петиции. Но опитът да чета се оказа безуспешен. Почти час се взирах в писмото от посланика ни във Венеция и макар изобщо да не схванах за какво става дума, безразсъдно понечих да напиша отговор. Думите обаче ми убягваха и оставих перото. Зави ми се свят от жегата. Облегнах се назад, затворих очи и аха да задремя, ала вместо в сънища се унесох в спомени.