Спомних си Марго в красивата ѝ сватбена рокля и как омагьосва Навара с усмивката си. Спомних си Руджиери сред тълпата пред "Нотр Дам"" – как сребрееше косата му и как не ми се усмихна, когато го погледнах. Почудих се дали още витае из опасните парижки улици.
Помислих си за Анри Наварски – как като малък изтича от залата за тенис на поляната пред двореца и видя с мен купищата мъртъвци на Алгол. Запитах се дали ги вижда и сега.
Камбаната на "Сен Жермен" удари два пъти – по веднъж за всеки час след полунощ – и сърцето ми затуптя по-бързо. След час убийствата щяха да започнат.
Насилих се да дишам, насилих крайниците си да се отпуснат в стола и пак извиках миналото. Представих си децата си като малки – сладката Елизабет, слабичкия Франсоа и Шарл – дори тогава мрачен и жесток; скъпия ми Едуар, малката ми Марго и дори Мария, кралицата на Шотландия с киселата ѝ, презрителна усмивка. В спомените ми те тичаха, смееха се и говореха и аз се усмихвах, плачех и въздишах с тях. Помислих си за съпруга си Анри, колко ги обичаше и как ги прегръщаше.
Вадички пот, примесени със сълзи, заструяха по лицето ми.
Видях Навара, облегнат на парапета, да се взира към остров Сите. Дойдох, защото ви вярвам, лельо Катрин, защото вярвам, че зърнахме едно и също зло да идва, и искаме да го предотвратили
Видях Жана на моравата до тригодишния Анри да наблюдава с любопитна усмивка Нострадамус. Глупав човечец.
Отворих очи и се втренчих в мъждукащата жълта светлина на лампата. Увлечена в приготовленията за сватбата на Марго не бях успяла да прочета писмото, което Жана ми бе написала на смъртния си одър. Не исках скръбта да помрачи празничното ми настроение, ала дори скръбта щеше да е приятна разтуха от непоносимия ужас.
Извадих ключ от най-горното чекмедже на писалището и се обърнах към резбованата ламперия до лакътя ми. Една ръка надолу и още една наляво се намираше ключалката, скрита от крака на писалището. Отключих я и дървената плоскост се отвори, разкривайки малък тайник в стената.
Вътре имаше почти забравени документи – пожълтяло парче пергамент с думите, които мъртвият ми съпруг бе продиктувал на Руджиери в "Шомон", четиристишието на Нострадамус, написано малко преди да напусне "Блоа". Имаше и бижута – включително безценен рубин и огърлица с перли и диаманти, сватбен подарък от папа Климент. Тук бях прибрала и кадифената кутийка от Жана с изящната смарагдова брошка. Под нея лежеше писмото, все още неразпечатано. Взех го, счупих восъка и зачетох.
Умирам, скъпа приятелко, и трябва да призная греховете си пред Вас, макар това да ми причинява толкова силна болка, че едва държа перото.
Твърдях, че разгулът във френския двор ме поквари. По-вярно е да се каже, че се поддадох на своето греховно сърце. Споменах, че сте предана, ала заобиколена от зло. Имах предвид себе си. Наричайки се Ваша приятелка, аз Ви предадох.
Обичах съпруга Ви, Катрин, и съгреших, след като години наред надмогвах желанието. Анри се поддаде на изкушението на плътта, но всяка негова мисъл и дума разкриваше, че към Вас изпитва по-дълбоки чувства, отколкото, към която и да е друга възлюбена. Дори сега не знам защо паднахме в обятията си и защо благоразумието и добродетелността ни изневериха. Това е най-голямото разкаяние в живота ми и сега, пред лицето на смъртта, копнея за Вашата прошка по-силно, отколкото за Божията.
Моят Анри, единственият ми син, е плод на падението ни. Знам, че го обичате, и това ме радва. Моля Ви, не разкривайте болезнената истина пред него, нека тя умре с нас. Ще страда достатъчно, че съм си отишла. Не искам да го наскърбявам и от гроба.
Любовта ми към краля не е единствената ми простъпка. Виновна съм, че скрих истината, та синът ми да се ожени за своята полусестра Марго. Навярно сега ще разберете по-добре защо защитавах толкова ревностно правото на Анри да наследи трона и защо исках да го свържа чрез брак със семейството Ви. Като Бурбон по име и Валоа по кръв той има двойното право да се възкачи на престола. Вашият съпруг, мисля, щеше да одобри.
Простете ми, приятелко, а ако не успеете, проявете милост поне към моя Анри. Той е наследил честността на баща си и нежното му сърце, както и искрената му привързаност към Вас.
Отивам сега при Бог, молейки се за Вас.
Писмото падна в скута ми. Закрих лицето си с длани и се разхлипах горчиво. Странно, ала сълзи не потекоха. Изпитвах дълбока, остра тъга – не заради предателството, а заради страданията, които и тримата бяхме понесли, търсейки щастието. Известно време седях, погълната от скръб. Внезапно и ужасно прозрение обаче ме накара да скоча на крака.