Спомних си звънливия смях на херцогиня Д'Етамп. Представих си я как излиза полугола в нощта, следвана от любовника си крал Франсоа.
Луиз е красиво момиче, нали?
И троснатият отговор на Франсоа: Не ме ядосвайте, Ана... Братовчедката на Анри – Жана – е пълнолетна и ще ни донесе короната на Навара.
Ако бях позволила да разтрогнат брака ми с Анри – и не бях проляла кръв, за да получа деца – дали Жана щеше да заеме мястото ми? Дали синът ѝ щеше да стане крал?
Стаята изведнъж изчезна. Озовах се в двора на Лувъра, боса върху топлия плочник. В мрака лежеше мъж.
Катрин, простена той. Главата му се люшна към мен и аз го видях ясно – имаше красиво, издължено лице с брада като на покойния ми Анри, баща му. Същото лице, преследвало ме в стотици мрачни сънища.
Паднах на колене до него и досегнах бузата му.
– Как да ви помогна, Навара? – прошепнах. – Та вие ще убиете мен и децата ми!
Ела при мен. Помогни ми. Върху челото му – между веждите – се появи тъмно петно и се разля като мастило. Протече по слепоочията му и по плочника се образува кървава локва.
Върнах се в кабинета си, примигнах стъписано и бръкнах в тайника. Извадих документите – посланието от обичния ми съпруг, четиристишието от Пророка – разгърнах ги и ги оставих един до друг върху писалището.
Вдигнах глава и затворих очи. В ума ми пак изплува образът на Навара, стенещ в предсмъртна агония. Устните му трепереха, мъчейки се да произнесат една-единствена дума: Катрин.
Наведох се и ги докоснах с пръсти, за да не чуя сетния му дъх.
– Дойдох чак от Флоренция, мосю. Изминах твърде дълъг път. Не ще ви оставя да умрете – прошепнах.
Смъкнах бремето на разума от плещите си и излязох в мрака.
В коридора тримата кралски стражи ме погледнаха стъписано и се поклониха надве-натри.
– Кралице – прошепна най-старшият – гладко избръснат младеж на не повече от осемнайсет години, с дълги крайници, червеникаво-кафява коса и лице с лунички, осеяли и коленете под червената му карирана поличка. – Часът ще удари след малко! Останете в покоите си, за да не пострадате!
– Къде е капитанът ви? Трябва незабавно да говоря с него.
– Простете ми, мадам – отвърна шотландецът, – но той е много зает в момента. Едва ли ще успеем да го доведем бързо при вас.
– Няма време! – Поколебах се и огледах сенките, блуждаещи в коридора. Откакто бяха започнали размириците по улиците, свещниците по стените горяха нощем, за да улесняват лостовите. – Аз ще отида при него. Къде е той?
Телохранителят се подвоуми и сниши глас до едва доловим шепот.
– Мадам, капитанът чака сигнал пред покоите на наварския крал.
Намръщих се, втренчена в сумрачния, тесен коридор. От далечния му, невидим край започваше дългата галерия, свързваща старата крепост с новото югозападно крило, където бяха настанени Навара и свитата му. Ако се движех бързо, щях да стигна дотам за няколко минути. И вероятно да закъснея.
Вдигнах поли и затичах. Младият страж ме последва, шепнейки ядосано:
– Кралице! Моля ви! Длъжен съм да ви опазя невредима!
– Действай тогава! – отсякох аз, но не забавих крачка.
Той ме изпревари с лекота и застана пред мен, стиснал дръжката на сабята си.
– Закълни се, че ще ми помогнеш да намеря Навара и ще го защитаваш! Допуснали сме сериозна грешка! Той не бива да умре! – изрекох запъхтяна.
– Заклевам се, мадам – кимна войникът.
Спуснахме се по стълбите до втория етаж, където се намираха покоите на краля и на херцога на Анжу, и продължихме на запад по тесните коридори с ниски тавани. Най-сетне стигнахме до по-широката галерия към новото крило, построено от свекъра ми.
Галерията се оказа блокирана от барикада войници, обърнати на запад – четирима швейцарски гвардейци с дълги алебарди със страховити остриета и туники с бели кръстове върху гърдите и гърбовете; още толкова шотландци с карирани полички – двама с аркебузи и двама с широки мечове.