– Навара! – изкрещях, но плътта на младия шотландец погълна думите ми. – Навара! Аз съм! Катрин!
– Идваме с мир! – изрева шотландецът, размахвайки сабята. – Направете път на кралицата!
Пред нас се чу ужасно гъргорене. Мускулите на телохранителя ми се отпуснаха, той свали сабята и напреднахме две крачки. На втората се спънах в някакво тяло и пуснах за миг кожения колан, за да вдигна заплетените си поли и да го прескоча.
Навсякъде около нас невинни викаха за помощ. Шотландецът се сблъска с един от своите и заговори трескаво на келтски. Различих думата "Навара". Коженият колан ме дръпна напред, към вратата на спалнята. Пак се препънах върху безжизнен крайник и залитнах. Младият войник се обърна бързо и ми подаде ръка.
Улових я и вдигнах глава. В очертанието на прозореца се открояваше мъжки силует. Пред рамото му проблесна пламъче, по-малко от лампата. Долових миризма на горящ фитил и в същия момент шотландецът изкрещя.
Последва оглушителен гръм, придружен от остър мирис на барут. Телохранителят ми се лашна назад, събаряйки ме на колене. Изпълзях изпод отпуснатото му тяло. Видях отворените му очи да блестят в сумрака и протегнах ръка към гърдите му. Пръстите ми потърсиха опипом биене на сърце, дихание. Не откриха нито едното, нито другото. Плъзнаха се в топла, гореща вдлъбнатина до сърцето му и се отдръпнаха рязко.
Изправих се точно когато стрелецът с аркебуза зареждаше отново оръжието си и, залитайки, влязох в спалнята. Тук бе по-светло – върху нощната масичка тореше лампа – ала цареше същият безпорядък. Десетина тела – на хугеноти, голи или в тънки нощни ризи, на швейцарски гвардейци и шотландски кралски стражи – се валяха по пода, а оцелелите се сражаваха.
В далечния край на леглото капитанът на кралската стража се дуелираше с плешив хугеног, сипещ проклятия. Забеляза ме и изкрещя:
– Кралице! Господи!
Не посмя обаче да свали оръжието и да се втурне към мен. Насочи вниманието си отново към противника. Наблизо – зад петима сражаващи се – стоеше Навара – по бяла долна риза и черни гамаши, сякаш не бе дръзнал да се съблече докарай. Влажната му риза лепнеше по гърдите и гърба, косата му – по скалпа.
Разкривил лице, с разискрени очи и лице, лъснало от пот, кръстосваше сабя със също тъй ожесточен швейцарец. Чул вика на капитана, Навара погледна бързо към мен и зяпна смаяно.
– Навара! – Снишена, заобиколих още една двойка борещи се войници. После още една. Протегнах му ръка, без да знам дали ще я хване, или ще я отсече. В същия миг някой ми препречи пътя – белокосият исполин, заплашил ме преди две нощи в дворцовата трапезария. Държеше къс меч пред кръста си. Оголил жълтите си зъби срещу мен, той замахна с острието, готов да ме прониже. Отстъпих назад. Кракът ми срещна проснато тяло. Паднах, разперила ръце.
Ухиленият гигант се надвеси над мен, ала внезапно се килна настрани, повален от плоската страна на сабя, стоварена върху главата му. Навара се появи до мен с очи, пламнали от гняв, объркване и отчаяние. Погледнах го с безкрайна надежда – той не бе понечил да ме убие.
– Катрин! – врявата заглушаваше гласа му.
– Дойдох да ви помогна! Елате с мен! – изкрещях, но той поклати глава, не успял да чуе думите ми. Протегна ми длан. Когато ме дръпна да се изправя, зърнах над рамото му огромен бял кръст. Швейцарският гвардеец се хвърли към Навара. Извиках. Навара се обърна бързо и се изви назад да избегне налитащото острие. Не успя – върхът проряза челото му и го повали на пода.
Паднах на колене до него.
– Помогнете ни – прошепна той, миглите му изпърхаха и тялото му се отпусна.
Ярка кръв рукна от челото му и оцвети килима около главата му. Ахнах ужасено, развързах халата си и затиснах раната с краищата му. Над нас швейцарецът вдигна оръжие, готов да нанесе последния удар.
Легнах върху Навара, заслонявайки го с тяло.
– Убиеш ли го, ще убиеш кралицата! – изкрещях.
Под мен Навара се размърда и простена. Изуменият войник свали сабята и отстъпи назад. След миг и той се строполи ничком. Вдигнах глава и видях младия принц Конде да ме гледа, ококорил очи. Забеляза окървавения Навара и извика; после смъкна нощната си риза и ми я подхвърли. Отметнах подгизналия халат – раната продължаваше да кърви, а челото се подуваше, но черепът изглеждаше непокътнат. Увих ризата около главата му и погледнах към Конде, който приведе ухо към мен.
– Помогни ми да го отведем на безопасно място!
Конде не се поколеба. Дръпна ме да стана и двамата изправихме Анри на крака. Зашеметеният Навара ме обгърна през рамо и се заклатушка с мен зад Конде. Сечейки със сабята си, той ни проправяше път сред швейцарците и шотландците, някои от които се отдръпваха объркани, щом ме забележеха.