– Защо? – простена Анри, щом се добрахме до преддверието, където битката бе стихнала и двайсетина от другарите му лежаха посечени на пода. – Защо?
Не отговорих. Докато вървяхме по коридора, се обърнах към Конде, в чиито очи продължаваше да се чете предпазливост, ала не и предишната ненавист.
– Насам – посочих на изток.
Подминахме стълбището, потънало в мъртвешка тишина, и влязохме в безлюдната галерия. Влажен бриз развяваше завесите. На двора – два етажа под нас – под колосалната сянка на Вулкан гинеха невинни жертви. Поразен, Анри проплака и се втренчи през прозореца.
Повече от сто уплашени хугеноти бяха избягали от Лувъра, но в двора ги бяха посрещнали швейцарците с арбалети и алебарди. Купища тела се валяха край западната стена. Озарени от факлите, десетина мъже отстъпваха с крясъци заднишком по окървавения плочник, тласкани от войниците с арбалетите право към дебнещите ги остриета на алебардите. Притиснах с юмрук устните си да възпра горчилката и скръбта. Бях заповядала да извършат убийствата, защото се страхувах от война и не исках да умират хора.
Конде наблюдаваше мрачно, занемял от ужас.
– Защо? – простена отново Анри и се обърна към мен. – Защо ни го причинихте?
– Не бива да спираме тук – отвърнах. – Ще ни намерят и ще ви убият.
Взех една лампа от нишата в стената и ги поведох към малка врата по средата на галерията. Зад нея се криеше тясна вита стълба – път за бягство, известен само на кралското семейство. Спареният въздух вътре ни задушаваше, а Навара едва се държеше на крака, ала успяхме някак да се спуснем до благословено прохладното подземие. Минахме край огромни стари бъчви с вино и стигнахме до една килия. Взех ръждясалия ключ, окачен на стената до нея, и отворих вратата. Конде помогна на братовчед си да седне върху една от провесените от тавана дъски, служещи като легла. Анри се облегна тежко на плъстената стена, а аз останах вън. Затворих решетката и я заключих. И двамата трепнаха, когато превъртях ключа.
– Каква участ сте ни отредили? – настръхна Конде. – Публична екзекуция?
– Ще останете тук, докато реша какво да предприема – обясних аз. – Никъде другаде не сте в безопасност. Кълна се пред Бог, че няма да ви нараня.
Анри смъкна окървавената риза от главата си и я погледна смаяно.
– Защо убивате другарите ни? – попита печално, замаяно той.
– Защото вие щяхте да избиете нас – отговорих гневно. – Защото армията ви напредва към Париж. Защото планирахте да убиете дофина и мен и да откраднете трона на сина ми.
Анри и Конде се втренчиха в мен, сякаш внезапно съм се съблякла гола.
– Небивалици! Няма армия – прошепна Конде.
Навара опипа внимателно подутото си чело и присви очи, сякаш слабата светлина на лампата му причиняваше нетърпима болка.
– Кой ви е излъгал?
– Видях писмото до командира на войската ви. Изобличаваше заговора ви да нападнете Париж и да принудите Шарл да абдикира от трона.
– Лъжете! – извика Конде. – Лъжете, за да поведете война срещу нас! Пардаян, граф Ларошфуко... всички загинаха заради една лъжа!
Той закри лице с длани и се разрида горчиво. Навара го прегърна през рамо и ме погледна.
– Донесете ми писмото и ще ви покажа, че е фалшифицирано. Единственото ни престъпление е, че търпяхме напористия Колини и просташкото му перчене как щял да завладее Испанска Нидерландия. Кралице, в името Господне, спрете това! Всичките ми другари... – гласът му секна. – Петдесет дойдоха да спят на пода в покоите ми, защото се страхуваха за мен след покушението срещу адмирала. Сега са мъртви... – Изхлипа и сведе лице.
– Ами армията ви? – настоях. – Разузнавачите на Едуар твърдят, че напредва към Париж и тази нощ ще обсади града.
– Няма армия! – извика Конде. – Анжу и разузнавачите му лъжат! Мадам, по-малкият ви син е луд като брат си, но по-опасен!
– Не го обиждайте! – изкрещях, ала гневът ми бе примесен с объркване. Стиснах решетките, които ни деляха. – Дойдохте тук, въоръжени за война. Готови за битка.
Анри вдигна лице, толкова разкривено от мъка, че не успя да отвори очи, за да ме погледне.
– Дойдохме тук, страхувайки се за живота си – отрони той и пак наведе глава.
Приглушени от камъните и пръстта, камбаните на "Сен Жермен" отбелязаха четвъртия час след полунощ. В небето звездата Алгол застана срещу Марс – Колини ѝ двеста хугеноти, патрулирали около двореца "Бетизи", бяха мъртви. Дланите ми се плъзнаха по студените метални решетки. Паднах на колене, повалена под тежестта на деянието си. Аз бях отговорна за това – аз и яростната ми любов към синовете, които не биваше да раждам.