Битката по парижките улици продължи пет дни, а ние – плашливите кралски особи – се спотайвахме зад дебелите стени на Лувъра, вслушвайки се в крясъците и ожесточената борба отвъд дворцовите порти. Хората погрешно сметнаха нападението на Рю дьо Бетизи и въоръжаването на католиците за самоотбрана. Плъзнаха слухове, че кралят е заповядал гражданите да нападат хугенотите.
За една Седмица в Париж и провинцията загинаха седемдесет хиляди невинни. Като виновник за нападението – с право – сочеха мен: Мадам Змия или Черната кралица, както ме наричат сега.
Няма да ги спра да казват истината. Приемните ми сънародници обаче вярват, че съм планирала атаката от самото начало, подмамвайки първо Колини, а после Навара, за да ги оплета в заговора си за изкореняване на хугенотското движение.
Покушението в Бетизи, организирано от херцог Дьо Гиз, бе протекло като по ноти. Двама от войниците му отворили с ритници вратата на стаята, където Колини спял, а доктор Паре седял до леглото му. Попитали го за името му и Колини го изрекъл дръзко, ала погледнал войниците с презрение и добавил:
– Заслужавам поне да ме убият благородници, а не простаци.
В отговор един от простаците забил сабята си в гърдите на адмирала и го метнал през прозореца. Тялото по случайност паднало точно до изпълнения със задоволство херцог Дьо Гиз.
Отмъстителните католици, наизлезли вече по улиците, кастрирали тялото и го повлекли из града. Обезобразения труп хвърлили в Сена. Дьо Гиз гордо ми донесе главата в копринен чувал, от който се разнасяше нетърпима вота. Ужасена, извърнах глава и наредих да балсамират главата.
Успях да опазя Анри Наварски и принц Конде от Едуар. След смъртта на Колини отидох тайно при Марго и ѝ разкрих машинациите на брат ѝ. После заедно се явихме при Шарл и му представихме доказателствата за невинността на Навара. Лесно убедихме Негово Величество да пощади с официална кралска заповед Навара и Конде – престолонаследниците по кръвна линия. Щом битките стихнаха, посетих командира на градската стража, който потвърди, че не се е появявала никаква хугенотска армия и той не е прихващал никакво писмо до военачалника на Навара. Едуар му показал писмото и той – както маршал Таване и другите пълководци – повярвал на херцога на Анжу.
Едуар така и не намери уличаващия документ, написан уж от Навара. Никога вече не се доверихме един на друг. Предупредих Навара за коварството на Анжу. Той ми благодари, макар и потънал в скръб от загубата на другарите си и омерзен от необходимостта – в името на собствената си безопасност – да приеме католицизма и да остане в Лувъра под вежлив домашен арест.
Касапницата в Деня на свети Вартоломей прекърши Шарл. За радост на Едуар той се заспуска по спиралата към смъртта.
Настъпи септември и донесе облекчение от жегата и насилието. Когато отвориха отново портите на двореца – седмица и един ден след убийството на адмирал Колини – приех първия си посетител.
Козимо Руджиери вече не изглеждаше неуязвим пред времето. Светлината на лампата разкриваше ясно сребърните нишки в косата и брадата му, дълбоките бръчки под черните му очи и провисналата кожа под челюстта му. Изпитото му като на скелет лице и грозните му черти биха накарали дори най-смелото дете да побегне при майка си. Вместо обичайното червено, сега носеше черно от главата до петите като хугенот.
Седях зад писалището, все едно от последната ни среща е минало съвсем малко време. Както винаги той се поклони ниско. Когато вдигна поглед обаче и настъпи моментът да ме поздрави, думите замряха върху устните му. Взря се занемял в мен.
– Козимо... – изправих се аз и заобиколих писалището – да уловя ръката му навярно или да го прегърна, не знам. Преди да протегна длан обаче, краката и самообладанието ми изневериха и аз паднах на колене, сломена от скръб.
Той коленичи до мен. Прегърнах го и заплаках сърцераздирателно.
– Пак се върнаха – промълвих, щом се овладях. – Лошите сънища. Мъртвите още не са погребани, а кошмарите се върнаха. Готова съм на всичко. Ще убия синовете си с голи ръце, ако трябва, за да ги спра. Предупредихте ме, а аз не ви послушах. Сега обаче ще ви послушам.
Лицето му бе открито и разчувствано, лишено от мрачното очарование на магьосника. Играта на светлината в просълзените му очи ме зашемети.
– Няма нужда от повече кръв – прошепна той. – Освободите ли демона, звездите ще подновят безпрепятствено своя ход.
Поклатих глава. Не разбрах.