Разкривил лице, той се разрида.
– Моля ви, дона Клариса, не се ядосвайте... Кълна се пред Бога, че няма да кажа никому... Останах, вместо да отида при бунтовниците, да изляза през портата и да ви издам. Винаги съм бил предан. Няма да се променя. Само не се гневете.
– Не се гневя – успокои го тя. – Ще те вземем с нас. Иначе, Бог ми е свидетел, бунтовниците ще те измъчват, докато проговориш. Ще ти дам още един флорин, ако ми кажеш къде заминаха месер Иполито и другите. Първо обаче ми подай момичето.
Тя се наведе и протегна ръце към мен.
Момчето беше кокалесто, но силно. Хвана ме под ребрата и ме повдигна като бала слама към грабливите пръсти на леля Клариса. Зашемети ме вълна от страх. С усилие на волята я изчаках да избушува и отмине, оставяйки след себе си покой и тишина. Имах избор – да се предам на малодушието или да действам неумолимо.
Избрах второто.
В мига щом момчето ме подаде на леля, измъкнах камата от ножницата ѝ, скрита в джоба на полата ми. Острието преряза лесно кожата под челюстта на когаря и оформи същата ухилена дъга, каквато леля Клариса бе очертала с показалец през гърлото си.
Бях дете обаче и силите не ми стигнаха. Раната се оказа плитка. Той се сгърчи и се отдръпна, преди да приключа. С всички сили натиснах острието по-дълбоко във врата му. Той сграбчи забитата кама и нададе гъргорещ яростен писък с обвинително оцъклени очи.
Клариса ме улови по-здраво и ритна рамото на момчето. Той падна назад, пищейки. Клариса ме намести на седлото пред нея.
Втренчих се в него, ужасена и заинтригувана от стореното.
Ще умре и бездруго – спомних си думите на леля. – Бунтовниците ще го подложат на жестоки изтезания, а после ще го хвърлят на тълпата. Ти ще му спестиш мъките. Дори да не научим къде са избягали Иполито, Сандро и Пасерини. Разбираш ли, Катерина?
Не ми изглеждаше да съм проявила милост сега, когато виждах как се мята, а кръвта изтича от гърлото му и се събира в локва до рамото му – алена, на фона на пролетната зеленина.
Ненадейно, зловещо той застина и онемя.
Ще се пречупи – обясняваше ми леля Клариса. – Ще им каже къде са отишли наследниците и родът на Медичите ще изчезне. Той обаче няма да заподозре дете. Ще успееш да се добереш близо до него.
Клариса изкрещя в ухото ми:
– Изправи се, Катерина! Няма да допусна да паднеш от седлото!
Като по чудо съумях да се изправя върху седлото. Олюлявах се, ала темето ми почти достигаше ръба на стената до мен.
– Катери се, дете!
Повдигнах се с ръце, а Клариса ме избута отдолу. След миг бях коленичила върху широкия ръб.
– Какво виждаш? Има ли карета? – попита Клариса.
Погледнах към тясната Виа де Джинори. Улицата пустееше, като изключим една селянка, дърпаща двете си невръстни деца, и неподвижна карета с един кон до бордюра.
– Да – извиках, а после изкрещях и размахах ръка да привлека вниманието на кочияша. Конят вдигна бавно копита и колелата се завъртяха. Когато най-после пристигна, кочияшът спря толкова близо до стената, че колелата остъргаха камъка.
Дочула скрибуцането на портата, погледнах над покрива на конюшнята. Вратата се отвори широко и малобройна тълпа нахлу в имението. Един мъж ме посочи и изкрещя. Всички се втурнаха към нас.
Кочияшът, облечен в омачкана и омазнена памучна туника, се изправи и протегна мръсните си ръце към мен.
– Скачай! Ще те хвана!
Зад мен Клариса залитна, пресягайки се към ръба на стената. Паникьосаният ѝ жребец бе отстъпил крачка настрани от стената. Опитах се да я подхвана, но не ми стигнаха силите.
Поех си дълбоко дъх и скочих. Кочияшът ме улови лесно и ме пусна на седалката до него. После извика на Клариса. Виждах само пръстите и опакото на дланите ѝ – дясната подута и посиняла. Изящните кости изпъкваха като бели струни.
– Дръжте се, мадона! Ще ви издърпам!
Спасителят ни застана в края на седалката и опря гръд о стената. Протегна се, но успя да докосне само върховете на лелините пръсти.
– Помогни ми, Боже! – извика Клариса и в същия момент конят ѝ изцвили диво. От другата страна на стената закрещяха мъже.
– Хванете я! Дръжте кога!
– Не я пускайте да избяга!
Отчаян, кочияшът се покатери върху покрива на каретата, надвеси се над ръба на стената и сграбчи ръцете ѝ. Здравата ръка на Клариса се вкопчи в неговата. Той се изправи и лицето ѝ се появи над стената.
Тя изпищя отново – по-скоро от ярост, отколкото от страх. Хората от другата страна я дръпнаха надолу и раменете ѝ се скриха зад камъните.
– Кучи синове! Пуснете ме!