Кочияшът залитна и аха да изгуби равновесие, но я изтегли с толкова свирепа сила, че се строполи върху покрива на каретата.
Леля Клариса падна с него. Той приведе глава да я огледа, но тя се изправи и го перна с лявата си ръка.
– Тръгвай! – озъби му се.
Плъзна се в каретата и ме дръпна да седна до нея. Дишаше на пресекулки и трепереше от изтощение; косата ѝ се спускаше разчорлена по раменете, а под отпрания гръб на роклята ѝ се виждаше корсетът.
Тя подаде глава от вратичката и изкрещя:
– Излизай от града! Бързо! После ще ти кажа накъде да тръгнеш!
Облегна се назад и се втренчи в подутата си китка, все едно се удивляваше как не я е предала. После огледа мръсната дървена кабинка. За разлика от мен не се обърна към дома, който напускаше.
– Ще отидем в Неапол. При семейството на мама. Не днес обаче. Ще предположат, че сме поели натам.
Разтреперана, ала несломима, сразена, но непобедима, тя ме прониза с пламнали очи.
– Орсини ще ни помогнат. Това не е краят. Медичите ще си върнат Флоренция. Винаги се връщаме.
Сведох поглед. Отначало не поисках да взема камата, но тя ме привлече като мрака в очите на Козимо Руджиери. Сега се взрях в дланта, забила острието, и видях същия мрак у мен. Казвах си, че ще го направя за рода Медичи; всъщност го направих, защото бях любопитна и исках да видя какво е да убиеш човек.
Като Лоренцо аз научих отрано, че съм способна да убивам. И ме ужаси мисълта, докъде ще ме доведе тази способност.
Пета глава
Поджо значи хълм. Вилата, построена в Поджоа-Каяно от моя прадядо, се намира на върха на заоблено тревисто възвишение в тосканската провинция, на три часа път от града. През 1479 година къщата, наследена от Лоренцо, представлявала обикновен триетажен квадрат с червен керемиден покрив, но в ръцете му тя надминала себе си. Около приземния етаж Лоренцо Великолепни издигнал галерия с няколко изящни арки, която водела към предния двор. От двете страни на централната арка се извили стълбища и се срещали пред широката врата на втория етаж, където триъгълен фронтон се крепял върху шест дебели колони като в гръцки храм. Сградата се изправяше самотна и величествена, заобиколена от меки хълмове, потоци и близката планина Албано.
Леля Клариса ми обясни, че на никого няма да му хрумне да ни дири тук, защото вилата се намира на северозапад от града, а бунтовниците ще претърсват пътищата на юг. Щяхме да пренощуваме в Поджоа-Каяно, докато тя измисли план как да стигнем невредими до Неапол.
Изтрополихме през отворената порта, кашляйки от прахоляка, и скочихме боси и чорлави от каретата. Посрещна ни смаян градинар. Макар да бяхме изтощени, изопнатите нерви не ни позволяваха нито да отдъхнем, нито да се нахраним. С отнесен поглед и буден ум леля сновеше из педантично поддържаната градина, а аз подтичвах пред нея, за да се изморя. Гълъбовосиви облаци се събираха над нас; вятърът застудя и замириса на дъжд. Представях си изумлението и обвинението в очите на когаря. Бях научила първостепенна истина за убийството – болката на жертвата е кратка и ефимерна, а на убиеца продължава вечно.
Онзи следобед тичах ли, тичах, ала така и не успях да загърбя когаря. Клариса не обели нито дума за него – искрено вярвам, че го бе забравила, погълната от усилието да промени мрачното бъдеще.
Стъмни се. С леля вечеряхме някаква мазна супа и се качихме горе. Тя ме съблече сама. Докато развързваше корсета ми, гладкият черен камък, скрит под него, изтрополи върху мраморния под, последван безшумно от изсушената билка. Наведох се да ги вдигна, подготвяйки се за неизбежните укори.
– Месер Козимо ли ти ги даде? – попита тихо леля.
Кимнах, изчервена.
Клариса също кимна бавно.
– Пази ги тогава – заръча тя.
Изпрати ме в леглото, а тя седна в преддверието и, прехапала устни, започна да пише писма под светлината на лампата. Сложих камъка и билката под възглавницата си и заспах, заслушана в дращенето на перото ѝ по хартията.
По-късно ме събуди потракване на дърво. Студеният вятър бе довял ранна лятна буря. В спалнята бързо влезе прислужница и затвори хлопащите кепенци, за да препречи пътя на дъжда. Втренчих се в стената на преддверието, където сянката на леля Клариса се уголемяваше и смаляваше в танца на пламъка, и се вслушах в глухото стенание на кепенците.
Сънят – когато най-сетне дойде – беше изпъстрен със сънища – не на картини, а на звуци. Клариса крещи на мъжете да пуснат полата ѝ, цвилят коне, бунтовниците скандират, че ще погубят династията ни. Сънувах тропот на конски копита и дъждовни капки, мъжки гласове и далечно боботене на гръмотевица.