Разбудих се, сякаш ме бе разтърсила мълния – осъзнах стъписана, че тропотът на конските копита, пронизителните викове на Клариса и по-тихите на мъжете не са сън.
Скочих от леглото и хукнах към затворения прозорец. Намираше се достатъчно ниско, та да погледна лесно през него, но кепенците бяха залостени, а аз – твърде ниска да ги стигна. Огледах се за стол и в същия момент вратата се отвори и в стаята влезе прислужница. На години не изглеждаше по-голяма от мен, но беше достатъчно висока да отмести резето на кепенците по мое настояване и да ги отвори. Изпълни нетърпеливото ми нареждане, после отстъпи назад с ококорени от страх очи.
Погледнах навън. На обширната полегата морава видях две дузини мъже на коне, строени в четири подравнени военни редици и въоръжени със саби в кании на хълбоците. В този миг вярата ми в магията на Руджиери рухна. Гарвановото крило в най-добрия случай бе безвредна дрънкулка. Нямаше да порасна, за да управлявам града; нямаше изобщо да порасна. Отдръпнах се от прозореца.
– Къде е тя? – прошепнах на момичето.
– Мадона Клариса ли? Пред главната врата. Говори с двама мъже. Казаха ми да ви заведа. Мадона Клариса им е много ядосана – продължи момичето. – Не искаше да ви будят. Така ги ругае, че сигурно ще ги разгневи... – Притисна с длан устните си, все едно ще повърне, но се овладя с усилие. – Снощи ме повика и ме накара да обещая, че ако нещо се случи с нея, ще се погрижа да ви заведа невредима в дома на семейството на майка ѝ. – Погледна нервно вратата. – Ще дойдат да ви търсят, ако не слезем скоро. Но...
Повдигнах въпросително вежди.
– Излезем ли обаче през стълбището за прислугата, няма да ни видят – обясни тя. – Тук има скривалища. Мисля, че мадона Клариса иска да избягаме.
Клариса несъмнено искаше да избягаме и знаеше, че ако не се появим, бунтовниците ще я подложат на изтезания, за да научат къде съм. Нищо чудно и да я убият. Спасението изглеждаше възможно, ала невероятно. Изчезването ми обаче безспорно щеше да изложи Клариса на ужасна опасност. Претегляйки възможностите, пристъпих бавно към леглото, бръкнах под възглавницата и намерих скрития камък. Взрях се в гладката му повърхност – черно огледало в дланта ми – и видях отражението на леля в него.
Леля Клариса ме вдига, за да докосна детското лице на Лоренцо. Клариса ме вдига, за да избягам от бунтовниците, които се опитват да я разкъсат. Клариса би могла да замине със съпруга и децата си и да остави нас, наследниците, в ръцете на метежниците. Като дядо си обаче тя не изоставяше кръвните си сродници, независимо от страшните последствия.
Върнах безполезния камък под възглавницата, свалих кожената връв със сребърния талисман и го сложих до Гарвановото крило. После се обърнах към прислужницата.
– Донеси ми роклята. Ще сляза при тях.
ТРЕТА ЧАСТ
ЗАТВОРНИЧЕСТВО
Май 1527 – август 1530
Шеста глава
Споменът за онзи ден е запечатан ярко в паметта ми – колко дълго се спусках по стълбите, как видях Клариса във вестибюла, наметнала шал върху раменете си, за да скрие скъсания гръб на златотканата рокля. Лицето ѝ бледнееше от болката в китката, отпочиваща сега в платнена превръзка. Мъжът, с когото говореше, се издигаше с цяла глава над нея, от двете му страни стояха приближените му със същия ръст, ала тя изглеждаше по-висока от тях. Жестикулирайки рязко със свободната си ръка, тя водеше словесната битка безстрашно, както онази сутрин, когато Пасерини ѝ съобщи за свалянето на папа Климент.
Когато наближих вестибюла, мъжът вдигна поглед към мен. Напрегнатото му, притихнало изражение ми припомни думите на Пиеро, че е по-вероятно да те ухапе куче, което не лае. Косата, брадата и очите му бяха в тон е новата му кафява мантия. Пред мен стоеше Бернардо Ринучини, командир на бунтовническата армия.
Помня как очите му се окръглиха, когато ме забеляза, и как леля Клариса погледна през рамо и зяпна, поразена и онемяла.
– Обещайте ми да не я наранявате и ще дойда с вас – казах на генерала.
Ринучини ме погледна отвисоко.
– Няма причина да я наранявам.
– Обещайте ми – настоях, втренчена в него.
– Обещавам – кимна той.
Заобиколих Клариса и застанах до него. В очите ѝ съзрях ужас, че се изплъзвам от ръцете ѝ. Аз обаче се ужасих още повече, забелязвайки как гордият дух, искрящ в очите ѝ, се прекършва.
Отведоха ме. При появата ми на прага войниците на моравата нададоха победоносни възгласи. Минах бързо край тях, за да не им давам възможност да ме докоснат. Вдигнаха ме и ме сложиха на седлото пред един войник с благородно потекло. Не носеше сабя, а оръжие, което не бях виждала дотогава – аркебуз, приспособление от дърво и метал, предназначено да изстрелва оловни топчета по далечни мишени, подобно на ръчен топ. Той ме изгледа тържествуващо и омерзено като презрян, ала същевременно безценен трофей.