Под лъчите на издигащото се слънце над земята се вдигаха пелени от снощния дъжд. Конете се движеха през ниски мъгливи кълба, прекосявайки тихата провинция. Вцепенена от преломното си решение, яздех, обзета от хипнотичен страх, притиснала гръб в гърдите на пазача си.
Към девет сутринта се върнахме в града. Насочихме се не на юг към големия площад Пиаца дела Синьория и гилотината, а на север. Привличахме достатъчно внимание по оживените улици, но повечето минувачи не забелязваха малкото момиченце, сгушено пред войника. Отминавахме, преди по-наблюдателните да успеят да ме посочат с пръст, и приглушените им ругатни – сякаш камъни, хвърлени от много далеч – не ме плашеха.
Шествието ни свърна по непозната улица, заобиколена от каменни стени – дебели, високи и непристъпни, с изключение на три тесни врати през голямо разстояние.
Спряхме пред едната и забелязах две зарешетени прозорчета – на нивото на очите и на стъпалата. Първото бе закрито с черен плат, а второто беше затворено.
Адютантът скочи от коня и извика в покритото прозорче. Друг войник ме смъкна от коня. Вратата се отвори навътре, адютантът ме бутна през прага и някой бързо затвори вратата зад мен.
Прекрачих, олюлявайки се, в двор с плочник, засенчен от внушителна сграда, и погледнах към жената пред мен. Изглеждаше изморена и безцветна, облечена в черно, с изключение на бялата забрадка под дългия ѝ воал.
Тя сложи показалец пред устните си, подканвайки ме толкова властно да мълча, че аз я последвах без нито дума в сградата, безлична, остаряла и безмълвна като монахинята. Поведе ме нагоре по два реда стълби, а после по коридор с дълга редица килии. Накрая ме побутна в тясна стаичка с легло до стената срещу прозореца и два стола.
Върху тях седяха две млади жени в дрипави кафяви рокли. Спряха да кърпят и със същия жест – показалец пред устните – тръгнаха бързо към мен.
Започнаха несръчно да събличат роклята ми. Съмнявам се да бяха виждали толкова изящна дреха, защото не знаеха как да развържат ръкавите, ала най-сетне роклята се смъкна на пода и аз я прекрачих, пристъпвайки в неясното бъдеще.
Седма глава
На една от най-тягостно тесните улици във Флоренция се намира доминиканският манастир "Санта Катерина да Сиена". Обитателките на манастира бяха яростни противници на Медичите и поддръжници на бунтовниците, несъмнено, защото обслужваха бедните. Шестте му пансионерки – момичета на възраст за женене или по-млади, от семейства, открили, че е по-евтино да ги настанят в манастира – бяха от най-бедните занаятчийски съсловия: бояджии на платове, тъкачи, разчепквачи на коприна и вълна, чиито занятия цапаха ръцете, изкривяваха телата и разболяваха белите им дробове. Тези мъже умираха млади и оставяха гладуващи дъщери. Тези мъже разкъсваха знамената на Медичите и ги подпалваха от омраза към богатите и ситите.
"Санта Катерина" вонеше, защото старите канали бяха занемарени. Монахините по цял ден бяха на колене – търкаха подовете и стените, но колкото и да чистеха, миризмата не се разнасяше. Всички обитателки на манастира бяха хилави и гладни. Тук нямаше уроци по латински, никой не преподаваше на момичетата математика и четене, учеха ги само да работят. Погълната от задачата да опази питомките си живи, игуменката-сестра Виолета – нямаше сили да ме харесва или да не ме харесва, а политиката оставаше последната ѝ грижа. Интересуваше я само, че бунтовниците ѝ плащат навреме за престоя ми в манастира.
Делях килия – и мръсен сламеник, гъмжащ от дървеници и цяло мише семейство – с още четири момичета, всичките по-големи от мен. Едната ме мразеше яростно, понеже бяха убили брат ѝ при схватка с поддръжници на Медичите. Две се отнасяха с безразличие към мен. Бащата на четвъртата – дванайсетгодишната Томаза – бил търговец на коприна, натрупал планина от дългове и избягал от града, изоставяйки съпругата и децата си на произвола на кредиторите. Майката на Томаза била болнава; Томаза също беше с крехко здраве и страдаше от ужасяващи пристъпи на свистяща кашлица и задъхване, особено при преумора. Имаше дълги, фини кости и деликатните цветове на севернячка – светла коса, бяла кожа, небесносини очи. Работеше обаче усърдно и не се оплакваше, а устните ѝ винаги бяха извити в нежна усмивка.