Отнасяше се приятелски към мен, макар братята ѝ да бяха пламенни поддръжници на бунтовническата кауза – дотолкова, че Томаза никога не ме споменаваше пред тях.
Томаза бе единствената ми връзка със света отвъд стените на "Санта Катерина". Майка ѝ я посещаваше всяка седмица и винаги носеше новини. Научих как плячкосали имението на Медичите и как новото правителство конфискувало неразграбените съкровища. Всички знамена с герба на Медичите били свалени и разкъсани, всички скулптури и сгради, украсени с него – варварски насечени с длета.
Попитах за леля Клариса, разбира се, и съумях да не се разплача, когато Томаза ми съобщи, че е жива, ала никой не знае къде е. Местонахождението на Иполито и Алесандро също било загадка.
Веднъж се почудих пред Томаза как е възможно да е толкова снизходителна към мен и тя се стъписа.
– Защо да не съм? – попита ме тя. – Говорят, че семейството ти потискало хората, но ти си мила с мен и другите. Не бива да те наказвам за чужди простъпки.
Привързах се към нея по същата причина, заради която обичах Пиеро – тя имаше твърде добро сърце да съзре мрака, скрит в сърцето ми.
Прекарах унило лято, изпълнено със страх от екзекуция и надежда за блага вест. Не получих нито едното, нито другото. С настъпването на есента заживях в мъгла от глад и скръб. И волята, и тялото ми слабееха. Престанах да обсипвам Томаза с въпроси, когато ми съобщаваше новините.
Дойде зимата и донесе смразяващ студ. В стаята ни нямаше камина и зъзнехме – не спирах да треперя. Водата замръзваше в малкото корито, което деляхме петте, ала и бездруго ни беше твърде студено да се къпем. Благодарение на дървениците спях лошо, ако изобщо успеех да заспя. Вместо да омеква, мразът ставаше по-лют.
Една сутрин в края на декември тръгнах с другите момичета към трапезарията. В коридора видяхме две монахини да изнасят трета от килията ѝ. Изглеждаше абсолютно вкочанена, а сестрите я държаха само за главата и глезените, все едно е дървена дъска. Погледнаха ни сурово и всички въпроси заседнаха в гърлата ни.
Когато отминаха, Томаза се прекръсти бързо и останалите последвахме примера ѝ. Не продумахме и не помръднахме, докато монахините не изчезнаха от поглед.
– Видяхте ли? – просъска сетне Леонарда, най-голямото момиче.
– Умряла е – отбеляза друга.
– Замръзнала – предположих аз.
В трапезарията обаче, докато чакахме да напълнят паниците ни, едно новопостъпило момиче припадна и я изнесоха. Не се замислих много-много – метях подове и кърпех износени монашески роби; не трепвах, случеше ли се да бодна с иглата вкочанените си от студа пръсти. Разтревожих се едва по вечерня, когато забелязах полупразния параклис.
– Къде са сестрите? – прошепнах на Томаза.
– Болни са от някаква треска – отвърна ми тя.
Същата нощ пет пъти чух монахините да прекосяват забързано коридора. На сутринта четири се надигнахме от сламеника. Леонарда не стана.
Диханието ѝ висеше като бяла пара в мразовития въздух над лицето ѝ. Въпреки студа по челото ѝ блестяха капки пот. Едно от другите момичета се опита да я събуди, но не успя да я накара да отвори очи нито с викове, нито с раздрусване. Извикахме монахините, ала не дойде никоя. Килиите до нашите пустееха.
С Томаза останахме при Леонарда, а другите две момичета отидоха да потърсят помощ. Половин час по-късно в стаята влезе новопостъпила послушница с бяла забрадка и черна престилка. Безмълвно – понеже беше по времето, когато монахините не говореха – плъзна ръце под нощницата на Леонарда и ги прокара бързо по врата, ключиците и под мишниците. После опипа мястото около слабините на болната и се отдръпна с уплашено лице.
Повдигна крайчеца на нощницата и в горната част на бедрото на момичето разкри бучка колкото гъше яйце, заобиколена от тъмноморав пръстен като съвършено кръгла синина.
– Какво е това? – ахна Томаза.
Послушницата изрече отговора с устни. Вдигнах глава твърде късно да прочета думата, но видях как Томаза зяпна и закри гърло с длан.
– Какво е това? – повторих като ехо.
С очи, насълзени от студа, Томаза се обърна към мен.
– Чума – прошепна.
След като отнесоха Леонарда, с Томаза отидохме в трапезарията за закуска, а после тръгнахме към общата стая. Сестра Виолета обикновено ни възлагаше задачите там. Помещението обаче се бе превърнало в болница. Няколко жени лежаха върху земята – едни стенеха, други изглеждаха зловещо притихнали.
Възрастна монахиня ни спря пред прага и ни даде знак да се върнем в килията си. Там сварихме другите две пансионерки – Серена и Констатнтина – да шият покрови.