– Какво стана с Леонарда? – попита настойчиво Серена и щом ѝ обяснихме, додаде: – Половината сестри ги нямаше в трапезарията сутринта. Наистина е чума.
Свихме се на леглото и зашушукахме тревожно. Помислих си колко ще посърне леля Клариса, когато разбере, че съм умряла в мизерен манастир, и как ще се разплаче Пиеро, щом му съобщят, че съм издъхнала.
След два часа възрастната сестра дойде в стаята да уведоми Томаза, че братята ѝ чакат пред портата, и да я предупреди, че не бива да споменава за болестта в манастира. Томаза излезе и се върна след час с потайно изражение. Не спомена нищо до пладне, когато стана да отиде до клозета и скришом ми махна да я придружа.
Влязохме в смрадливата стаичка и тя измъкна юмрук от джоба си. Разтвори бавно пръсти.
Малък черен камък, изгладен до блясък, се гушеше в дланта ѝ. Грабнах го и си спомних колко замислено ме погледна леля Клариса, когато Гарвановото крило и изсушената билка паднаха от корсета ми и се наведох да ги вдигна.
Месер Козимо ли ти ги даде? Пази ги тогава.
Само Клариса би могла да узнае, че съм оставила камъка в Поджоа-Каяно. Единствено тя би могла да го намери и да ми го върне, за да ме окуражи, че не съм забравена. Сърцето ми преля от радост.
– Кой ти го даде? – попитах Томаза.
– Един мъж. Братята ми тъкмо си тръгваха. Дръпнах завесата пред портата. Мъжът явно е надникнал през долната решетка и е видял ръба на полата ми – обясни тя.
– Какво ти каза?
– Попита ме дали съм приятел, или враг на Медичите. Отговорих му, че не съм нито едното, нито другото. Тогава ме попита дали познавам момиче на име Катерина. Казах му, че си ми приятелка. Предложи ми пари, за да ти донеса това. – Томаза кимна към камъка в ръката ми. – Предупреди ме обаче да не казвам на никого. Семейна ценност ли е?
– Беше на мама – излъгах. Имах доверие на Томаза, но не исках да добавям обвинение във вещерство към неприятностите си. – Той каза ли нещо друго?
– Помолих го да хвърли парите през долната решетка в кутията за дарения на манастира. Попитах го дали да ти съобщя нещо от негово име и той каза: "Да бъде силна още малко. Предай ѝ, че ще се върна".
Още малко... ще се върна.
От облекчение ми се зави свят. Пъхнах камъка между престилката и роклята – до платнения пояс, който ми служеше за колан.
Погледнах към Томаза.
– Не бива да го обсъждаме пред никого. Не бива да го споменаваме дори насаме. Бунтовниците ще ме убият или ще ме отведат другаде.
Тя кимна сериозно.
Въпреки чумата и безмилостната зима аз сновях все по-радостно из "Санта Катерина". Пъхнех ли длан под престилката, усещах камъка и студената му, гладка повърхност се превръщаше в прегръдката на Клариса.
На другата сутрин четирите останали пансионерки открихме, че трапезарията е затворена. Готвачките се бяха разболели, а грижите за болните изцеждаха и последните сили на здравите сестри. Несъмнено имаше нужда от нови покрови, но режимът в манастира бе нарушен и ни бяха забравили. Върнахме се в килията и седнахме върху сплъстения сламеник, гладни, уплашени и зъзнещи. Опитахме да се разсеем с клюки.
След два часа отвън долетя шум – остър глас на монахиня, стъпки по каменния под, хлопане на отварящи се и затварящи се врати. Надникнах в коридора и видях една сестра да размахва лудешки метла, вдигайки облаци прахоляк.
– Какво правят? – възкликна Серена, седнала с кръстосани крака до Томаза.
– Чистят – отвърнах смаяно.
Захлопнаха се още врати. Трескавото метене спря. Чувах сестра Виолета да раздава заповеди в далечината, ала не виждах никого. След малко с момичетата зашушукахме отново.
Внезапно сестра Виолета се появи пред прага на отворената врата.
– Момичета! – повика ги с пръст и остър глас, макар че в този час сестрите мълчаха. – Не ти, Катерина. Ти стой тук. Останалите идват с мен.
Отведе ги, а аз зачаках тревожно. Навярно друга сестра бе видяла непознатия, дошъл да ме търси, или Томаза бе разкрила тайната. Страхувах се бунтовниците да не ме убият или да ме хвърлят в още по-лош затвор от "Санта Катерина".
След няколко протяжни минути чух стъпки в коридора – отривисто, непривично кънтене на дебели кожени подметки по камъните. "Бунтовник – помислих си отчаяно. – Идват за мен."
На прага обаче застана мъж, който изобщо не приличаше на Ринучини и войниците му. Носеше тежка пелерина от розово кадифе, поръбена с хермелин, и кафява кадифена шапка с късо бяло перо. Имаше изрядно подстригана къса козя брада и старателно навити дълги черни масури, спускащи се по раменете. Закри нос с дантелена кърпичка. Дори отдалеч излъчваше ухание на роза.