До него сестра Виолета прошепна:
– Това е момичето.
И изчезна.
– Пфу! – изсумтя непознатият иззад кърпичката, която заглушаваше думите му. – Простете ми, но вонята ме задушава! Как я търпите?
Махна кърпичката, за да свали шапката си и да се поклони.
– С Катрин де Медичи ли имам честта да разговарям, херцогиня на Урбино, дъщеря на Лоренцо де Медичи и Мадлен дьо ла Тур д'Оверн.
Катрин. Произнесе името ми като мъжа в кървавия сън.
– Да – отвърнах.
– Аз съм... пфу... Аз съм Робер Сен-Дени дьо ла Роше, посланик в Република Флоренция по волята на Негово Величество крал Франсоа I. Покойната ви майка беше братовчедка на Негово Величество, а вчера разбрахме, че са обрекли вас, херцогинята, сродница на краля, на нечувана нищета. Вярно ли е, че ви принуждават да носите такива дрехи и спите на такова легло?
Юмрукът ми, стиснал Гарваното крило скришно под престилката, започна да се отпуска.
– Да – кимнах.
Прииска ми се прокарам пръсти по диплите на кадифената му мантия, да съблека дращещата вълнена рокля и да усетя изящна материя върху кожата си; Джиневра да завърже корсета ми и да ми донесе ръкави. Копнеех да видя отново Пиеро. И най-вече исках да благодаря на леля Клариса, че ме е намерила, и тази мисъл едва не ме разплака.
Изражението на посланика омекна.
– Какви ужасни условия за едно дете! Тук е толкова студено, чудно как сте здрава.
– Има чума – казах. – Повечето сестри се разболяха.
Мъжът изруга на чуждия си език; дантеленият квадрат изпърха на пода.
– Игуменката не спомена нищо! – Той овладя почти незабавно яда и уплахата си. – Добре. Ще уредя да ви преместят още днес от въшливата клоака. Тук не е място за братовчедка на краля!
– Бунтовниците няма да ме пуснат. Искат да умра.
Той повдигна лукаво черната си вежда.
– Бунтовниците искат стабилна република, а я нямат. Нужно им е благоволението на крал Франсоа, а няма да го получат, преди да покажат уважение към сродницата му. – Внезапно той се поклони отново. – Няма да се бавя, херцогиньо. Щом в сградата вилнее чума, ще действам още по-бързо. Дайте ми няколко часа и ще ви заведем в по-подходящ дом.
Понечи да се отдалечи, ала аз му извиках:
– Моля ви, предайте на леля Клариса колко съм ѝ благодарна, че дойдохте!
Той спря и се обърна към мен с въпросително изражение.
– Не поддържам връзка с нея, но непременно ще се опитам да ѝ изпратя посланието ви.
– Кой ви изпрати тогава?
– Стар семеен приятел ме уведоми в какво положение сте. Спомена, че го познавате. Казва се Руджиери. – Замълча. – Сега ще тръгвам, херцогиньо, защото чумата се разпространява светкавично. Кълна се в Бог, че няма да прекарате още една нощ тук. Бъдете спокойна и смела.
– Добре – обещах аз, ала още щом мъжът изчезна в коридора, избухнах в сълзи. Плачех, защото месер Козимо, когото почти не познавах, ме бе намерил и съжалил; плачех, защото леля Клариса не бе успяла да ме открие. Взех забравената дантелена кърпичка, фина като паяжина, и вдишах аромата на цветя.
Казах си, че Гарвановото крило ще ме защити от чумата и ще ми помогне да се освободя от "Санта Катерина". Зарекох се никога вече да не се разделям с него.
Френският посланик обаче не дойде да ме вземе преди пладне, никой не дойде и следобед. Седях с другите момичета и шиех покрови, толкова развълнувана и разсеяна, че се убодох поне десет пъти. По здрач приповдигнатото ми настроение помръкна. Ами ако бунтовниците не се стремят толкова отчаяно да спечелят благоволението на крал Франсоа, както предполагаше мосю Ла Роше?
Стъмни се. Не се съблякох. Лежах до Томаза и наблюдавах мрака, за да съзра движение. След дълги часове видях отвън да мъждука лампа. Излязох бързо в коридора, където сестра Виолета се усмихна бегло, развеселена от ентусиазма ми, и ми махна да я последвам.
Заведе ме в килията си и ме облече в обикновена монашеска роба и зимна мантия.
– Къде отивам? – попитах.
– Не знам, дете.
Поведе ме навън, към вратата за улицата.
Мъжки глас от другата страна чу стъпките ни и попита:
– Водиш ли я?
– Да – сестра Виолета отвори вратата.
Мъжът носеше тежка мантия, дълга войнишка сабя бе препасана над хълбока му. Зад него чакаха четирима ездачи.
Мъжът ми протегна ръка, пъхната в ръкавица.
– Покрий лицето си и ела бързо. Грози ни опасност, ако вдигнеш шум.
Отстъпих назад.
– Къде ще ме заведете?