Крайчецът на мустака му подскочи нагоре.
– Скоро ще разбереш. Дай ми ръка. За последен път те моля любезно.
Улових неохотно дланта му. Той ме вдигна върху коня си и се метна зад мен на седлото. Препуснахме, придружени от войниците му.
Нощта бе безлунна и студена. Копитата на конете отекваха из пустите улици. Опитах се да разбера къде отиваме, но вълнената качулка ограничаваше обзора ми.
Движихме се само четвърт час. Спряхме пред дървена врата, вградена в дълга каменна стена. Пак щяха да ме заключат в манастир. Паникьосах се и бръкнах под мантията и расото да докосна черния талисман.
Мъжът, с когото яздех, скочи от седлото и ме свали на земята. Един от войниците му похлопа по дебелата дървена врата. След миг тя се открехна тихо. Бутнаха ме вътре и затвориха плътно вратата зад мен.
Силна миризма на оцет ме блъсна в носа и аз го закрих с длан. Вълнената качулка се смъкна още по-надолу и закри очите ми. Хладна ръка улови моята и ме дръпна напред. Извървях няколко крачки слепешката и се отдалечих от миризмата. Ръката ме пусна и аз свалих качулката.
В полукръг пред мен стояха дванайсет монахини – високи, стройни и забулени в черни мантии, сливащи фигурите им с мрака. Виждах само лицата им, осветени от лампите, които три от тях носеха – дузина различни нежни усмивки, дванайсет чифта благи очи.
Най-високата пристъпи към мен. Изглеждаше на средна възраст, кръглолика и розовобуза.
– Скъпа Катерина, аз съм игуменката майка Джустина. Медичи съм като теб. Станах ти кръстница, когато се роди. Добре дошла – поздрави ме тя.
Без да се страхува от чумата, разпери ръце да ме прегърне и аз се сгуших в тях.
Осма глава
Гарвановото крило не ме бе подвело. Озовах се в Рая, заобиколена от ангели; в бенедиктинския манастир "Сантисима Анунциата де ле Мурате", сред благородничките, дали обет за целомъдрие там. Повечето бяха сродници на Медичите; малцина подкрепяха Републиката.
Манастирът всъщност бе построен с богатството на Медичите. Доказваха го широките коридори и елегантните помещения. Същата нощ майка Джустина ме заведе в новата ми стая. Изтощена от страх, не забелязах никакви подробности, освен голямото легло с тежки завивки и пухкава възглавница. Стоях послушно, докато прислужницата ме събличаше. Стиснах в шепа камъка и погледнах към мълчаливата сериозна жена. Заета да напълни коритото с гореща вода, тя не забеляза талисмана. Обтри ме с кърпа и ми облече чиста нощница от фина, мека вълна. Пъхнах камъка в джоба, а тя ми посочи поднос със сирене и хляб върху нощната масичка. Изгълтах храната и се строполих в леглото. Прислужницата сложи гореща тухла под краката ми и ме уви плътно в дебелите одеяла. За пръв път през онази зима спрях да треперя.
Спах дълги часове, стиснала Гарваното крило. Събудих се на другата сутрин в просторна стая с резбована дървена ламперия и мраморна камина. Светлина с цвят на мед се процеждаше през високия сводест прозорец и разкриваше обемиста маса и столове с мека, тъмнозелена тапицерия в тон със завесите и покривката на леглото. На стената пред мен висеше голям филигранен златен кръст, а под него стоеше пейка за коленичене с мека възглавничка.
На стената срещу камината имаше няколко рафта с книги. Една, на най-долния рафт, привлече вниманието ми – с тъмнокафява кожена обложка, златно заглавие и познати размери. Скочих от леглото и издърпах тежката книга от полицата.
Фичино. De Vita Coelitus Comparanda. "Как да получим живот от Небесата" – книгата, която стоеше в скута на Пиеро. Познах драскотините по кожата и се засмях. Развълнувана, огледах рафтовете с надеждата да открия и друга скъпоценност, спасена от Палацо Медичи. Нямаше, но намерих още две книги, чиито заглавия бяха написани с почерка на Фичино.
Още съзерцавах заглавията, когато някой почука на вратата. Влязоха две жени и една монахиня. Жените носеха вана, а възрастната монахиня с очила ми се усмихна лъчезарно. Тялото ѝ беше закръглено и пухкаво, а походката и говорът ѝ издаваха благородническо потекло. Носеше поднос с чаша и чиния със сладкиши.
– Малка херцогиньо! – възкликна ведро тя. – Вече разглеждаш библиотеката ни! Има по-голяма в другото крило, разбира се, но сложихме няколко книги тук, за да те зарадваме. Аз съм сестра Николета. Ако се нуждаеш от нещо, обръщай се към мен. Донесох ти малко лакомства и сладко вино, за да се подкрепиш, докато пристигне закуската. Сигурно си ужасно изгладняла. После ще се отървем от дървениците.
Малка херцогиньо... Хем милото, хем почтително обръщение извика усмивка върху устните ми. Сложих длан върху книгата на Фичино и, съвсем забравила добрите обноски, попитах: