– А – кимна той. – Значи всичко е наред.
– Моля ви, дошли сте да ми съобщите нещо. Говорете – настоях с глас, внезапно одрезгавял от страх.
– Скъпа херцогиньо, горчиво съжалявам... – със съчувствен поглед той извади писмо от джоба си. – Нося ви ужасна новина. Клариса де Медичи е издъхнала.
Думите му прозвучаха толкова абсурдно, че отначало не схванах смисъла им. Не проговорих, не заплаках. Взирах се в нелепо пъстроцветните дрехи на французина.
– Херцогиньо, съжалявам... Твърде млада сте да понесете толкова удари. Ето – подаде ми писмото.
"4 май, 1528
Скъпа Катерина,
С огромна скръб те уведомявам, че съпругата ми, Клариса Строци, умря вчера. През последната седмица се разболя от треска, ала настоя да стане от леглото, за да приеме посетител от Рим.
През нощта, преди да почине, пишеше писма до хората, най-способни да подкрепят каузата ѝ. На сутринта я намерихме зад писалището, толкова изнемощяла, че не успя да стане. Помогнахме ѝ да легне и извикахме лекаря, но тя разбра, че е настъпил сетният ѝ час.
Дори в страданията Клариса не те забрави. Заръча ми дати напиша писмо и да ти съобщя, че положението ти скоро ще се промени.
Отсега нататък разчитай на посланик Дьо Роше. Той ще се погрижи за благоденствието и безопасността ти, защото крал Франсоа остава твой предан съюзник.
Скърбя дълбоко.
И аз бях неутешима като свако Филипо. Зарових лице в скута на сестра Николета и тя ме прегърна. Чувствах се изоставена – нямах кръвна връзка със свако Филипо; добруването ми зависеше от смътния, далечен интерес на френския крал.
Два дни не станах от леглото и отказвах да се храня. Заобиколена от книгите, четях като обсебена за Сатурн – вестителя на смъртта – и за тежкото му, студено влияние. Питах се как ли е бил разположен в звездната карта на Клариса в деня на смъртта ѝ. Четох цяла нощ. На сутринта очите ми горяха, ала продължавах да се взирам в страниците. Сестра Николета влетя в стаята, сподиряна от мълчаливата прислужница Барбара.
– Херцогиньо, някакъв мъж е дошъл да ти поднесе съболезнования!
– Кой? – намръщих се.
– Не помня – отвърна сестра Николета. – Майка Джустина обаче го познава и твърди, че е безопасно да говориш с него през решетката на входната врата. Трябва да се връщам в стаята за ръкоделие, но Барбара ще те придружи. – Обърна се към прислужницата. – Гледай поведението му да е благоприлично и никой да не подслушва.
Свако Филипо? Почудих се дали е рискувал да дойде във Флоренция. Или навярно – предположението ме развълнува и обнадежди донякъде – Пиеро е успял да се добере до мен?
– Млад или стар е мъжът? – попитах припряно.
Сестра Николета ме погледна объркано и тръгна към вратата.
– Майка Джустина не ми каза.
Барбара ме поведе навън към стената около манастира. Пред горната решетка на портата висеше завеса, но близо до кошницата за подаяния, вмирисана на оцет за предпазване от чумата – долната решетка беше отворена и виждах мъжки ботуши.
Барбара почука на вратата и обяви на висок глас:
– Момичето е тук, почитаеми. Говорете тихо.
Отстъпи дискретно две крачки встрани, за да ни осигури известно уединение.
– Дона Катерина, дойдох да изразя искрени съболезнования за смъртта на леля ви – подхвана мъжът с толкова кадифен и дълбок глас, че закопнях да го чуя как изпява думите. – Преживявате жестоки времена.
Ако бях достатъчно висока, щях да отметна завесата и да погледна грозното му лице – сипаничавата, болезнено бледа кожа, гърбавия нос и щръкналите уши – за да видя дали се е променил през хаотичните месеци на раздялата ни. Надигнах се на пръсти, за да го доближа.
– Месер Козимо, как ме открихте? – попитах с тон, в който трепна удивление.
– Никога не съм ви изоставял. Аз ви донесох камъка в "Санта Катерина". Мислех, че сте се досетили кой ви го изпраща. При вас е, нали?
– Да. Винаги е при мен.
– Добре. – Той замълча. – А книгите, спасени от имението?
– Вие сте били значи... – Дължах спасението си не на Клариса, а на месер Козимо Руджиери. – Как успяхте да опазите книгите от бунтовниците? А и аз бях оставила камъка в Поджоа-Каяно. Как разбрахте...
– Няма значение как, мадона. Знайте само, че никога не сте били сама и никога няма да бъдете.
В очите ми напираха сълзи, ала аз ги възпрях.
– Благодаря ви. Но как да се свързвам с вас, ако ми потрябвате?
– Чрез френския посланик.