Не я погледнах. Накрая тя склони и ми позволи да продължа да му пиша.
След три дни – през които останах в леглото, но изсърбах няколко глътки бульон, поднесен с надеждата да събуди апетита ми – сестра Николета застана до леглото ми, зачервена от студения въздух навън. Свирепа буря бе довяла мразовит дъжд; ситни мъниста лед се топяха по раменете на пелерината ѝ. В ръката ѝ имаше сгънат лист хартия с цвят на слонова кост. Още преди да ми го даде, разбрах кой е подателят.
"Моя безценна мадона Катерина,
Добрата игуменка майка Джустина ме информира за болестта Ви. Моля се на Бог здравето и духът Ви да укрепнат скоро.
Единственият лек в такива метежни времена са търпението и будният ум. С радост обаче ще Ви осигуря друг талисман, за да Ви успокоя. Амулетите под покровителството на Юпитер насърчават сполуката, но... "
Смачках писмото на топка и го хвърлих в огъня под смаяния поглед на сестра Николета.
Оттогава нататък отблъсквах дори бульона и водата. След ден дойде треската. Вятърът виеше пред прозореца, поглъщайки бумтенето на оръдията. Зъбите ми тракаха от ледения допир на чаршафите до кожата ми; тялото ме болеше от студа, а одеялата не ме стопляха. Светлината на огъня жилеше очите ми и ги просълзяваше.
Започнах да губя свяст – стените, леглото и ревящата фъртуна чезнеха. Понесох се към каменната стена зад имението на Медичите, където се появи оживелият като по чудо коняр с дръжката на камата, стърчаща от врата му. Спорихме разгорещено дали смъртта му е била необходима. Сцената се промени – стоях на бойното поле, където лежеше окървавеният французин. Впуснахме се в дълъг и неведом разговор. Потракващи с клюнове врани се скупчиха пред камината, хвърляйки издължени сенки върху кремавата стена. Виках името на Клариса. Сигурно съм зовяла и Руджиери.
Когато просълзена, измъчена от болка и объркана, открих, че съм в леглото си в "Ле Мурате", небето пак тъмнееше. Светлината пак ме заслепяваше, огънят не ме стопляше, а чаршафите дращеха кожата ми.
Над мен се привеждаше Барбара, стиснала една от хубавите ми рокли.
– По-добре си. Седни да те облека – каза ми тя.
Предложението ѝ прозвуча абсурдно, ала отмаляла до краен предел, не успях да отговоря. Понечих да се изправя и не успях. Седнах разтреперана на стола и Барбара ме облече внимателно.
Леглото ми изглеждаше твърде далеч, краката ми – омекнали. Потънах отново в стола, неспособна да отблъсна чашата, поднесена под устните ми. Чаша, стол и Барбара – на пръв поглед солидни образи, ала втренчех ли се по-дълго в тях, започваха да се замъгляват и да трептят.
– Стой тук – заръча ми Барбара. – Скоро ще се върна.
Излезе и затвори вратата.
Вкопчих се в ръкохватките на стола, за да не се плъзна на пода, и се взрях като хипнотизирана във виолетовите, зелените и яркосините пламъци на огъня.
Вратата се отвори и затвори отново. Пред камината застана гарван – висок и с пелерина с качулка, закрила лицето му. Той свали бавно качулката.
Бях сама с Козимо Руджиери.
Девета глава
Примигнах. Призракът на Руджиери не избледня. Изглеждаше по-възрастен, гъста черна брада покриваше сипаничавите му бузи. В оранжевото сияние на камината кожата му придобиваше дяволски оттенък.
Замаяна, затреперих на стола. Невъзможно бе той да е в стаята, разбира се. Монахините никога не биха го допуснали зад манастирските стени.
– Простете ми, ако ви уплаших, Катерина – заговори той. – Сестрите ми казаха, че сте много болна. Виждам, че не са ме излъгали.
Главата ми се люшна назад. Взрях се онемяла в него.
– Не ставайте. Не мърдайте. Не говорете – каза ми той.
Мантията му се плъзна от раменете и се свлече на пода. Дрехите, косата, очите му чернееха. По него нямаше никакъв цвят. Над сърцето му лежеше меден талисман с размерите на монета, очебийна магия. Той застана в средата на стаята, точно срещу стола ми. Обърна се към огъня, измъкна кама от колана си и притисна острието до устните си. Вдигна го нагоре с две ръце и насочи върха към невидимото небе.
Заприпява. Думите звучаха мелодично, но неумолимо и неразбираемо. Припявайки, той свали камата и докосна леко челото си с плоската ѝ страна, после талисмана над сърцето си, дясното и лявото си рамо. Целуна отново стоманата.
Пристъпи напред и застана на една ръка разстояние от камината. Разсече яростно въздуха, прониза го с камата и изкрещя властно. Очерта четири звезди във въздуха и ги огради с кръг.