Выбрать главу

Сгушена на стола, го наблюдавах като хипнотизирана. Замаяна от треската, си въобразявах, че виждам бледите, нажежени до бяло очертания на звездите и кръга.

Месер Козимо се върна в средата на стаята и разпери ръце подобно на живо разпятие. Извика няколко имена: Михаил, Гавраил, Рафаел.

Обърна се и коленичи до ръкохватката на стола ми.

– Сега сме в безопасност – изрече с мек глас.

– Не съм глупаво дете. Не се залъгвам с лъжи – възразих.

– Страхувате се от бъдещето. Страхувате се, че нямате сили да го преживеете. Да научим заедно какво предстои – наклони глава и ме погледна в очите. – Въпрос. Обобщете страховете си във въпрос.

– На кого ще го задам? – попитах неспокойно.

– На дух. Аз ще го избера, защото знам на кого да се доверя.

Кожата на ръцете ми настръхна.

– Имаш предвид демон.

Той не отрече. Продължи да се взира в мен.

– Не – поклатих глава. – Не искам да питате демони. Питайте Бог.

– Бог не разкрива бъдещето. Ангелите проговарят понякога, но са твърде бавни. Тази нощ не сме в състояние да чакаме. – Той се втренчи в сенките, забулили западната стена. – Други обаче ще ни помогнат.

– Кои?

– Мъртвите.

Леля Клариса, понечих да кажа. В сърцето ми обаче се надигна неописуема болка – страдание, толкова дълбоко погребано, че до този момент не подозирах за съществуването му.

– Мама... Искам да говоря с мама – промълвих.

Вълнението ми вдъхна сила. Изправих се до месер Козимо и се обърнах към западната стена срещу камината. Месер Козимо извади една стъкленица, отвори я, потопи върха на показалеца си в нея и очерта звезда върху челото ми.

Долових мирис на кръв и затворих замаяно очи. Бях отишла твърде далеч, отново се оставях на благоволението на злото.

– Има кръв – прошепнах и отворих очи да видя как ще ми отговори.

Очите на Руджиери бяха разширени и странни, сякаш духът му внезапно се е въззел, по-могъщ от него самия.

– Всичко има цена – отвърна той и очерта звезда и върху своето чело, бележейки го с тъмнокафяво петно. После седна до писалището ми.

– Лист – нареди.

Извадих чист лист от чекмеджето и го оставих пред него. Преди да отдръпна ръка, той я улови и прободе средния ми пръст с камата.

Извиках.

– Тихо! – той стисна по-здраво ръката ми и изстиска голяма капка кръв върху листа. – Извинявайте – промърмори, щом ме пусна, и аз опрях до устните си наранения пръст. – Необходима е прясна кръв.

– Защо?

– Тя ще я надуши. Ще я привлече – обясни Руджиери.

Остави камата, затвори очи и задиша дълбоко. Главата му се люшна настрани.

– Мадлен – прошепна името на мама. – Мадлен... – Клепките му запърхаха. – Мадлен – простена шумно.

Тялото и ръцете му се вдървиха и загърчиха. След миг се отпусна и издаде пресеклива, несъзнателна въздишка.

Очевидно по чужда воля дясната му ръка улови несръчно перото и го потопи в мастилницата. Върхът на перото се поколеба над листа, а стисналата го ръка затрепери конвулсивно. После рязко се отпусна и започна да пише с невъзможна бързина.

Наблюдавах ококорена как буквите се нижат върху листа. Почеркът несъмнено беше женски, езикът – френски, майчиният език на Мадлен.

Ма fille, m'amie, ma chere,je t'adore.

Дъще моя, скъпа, обична моя, обожавам те.

Очите ми се напълниха с безмълвни сълзи, избликнали чисти и горещи от рана, за чието съществуване не подозирах.

Жена, ала най-великата от семейството

Ще срещнеш своя благодетел

Въпрос

Перото се зарея над листа; ръката на Руджиери затрепери. Застина за миг и пак се втурна по хартията.

Въпрос

– Ще ме убият ли бунтовниците? – попитах. – Ще ме освободят ли някога?

След кратко колебание ръката се стрелна надолу и започна да пише.

Не се страхувай, скъпа моя, Силвестро ще се погрижи да те върне невредима.

Перото падна и остави тъмно петно върху хартията. Ръката на месер Козимо се отпусна безжизнено, а сетне се сви в юмрук.

– Какво още? – извиках отчаяно. – Няма ли друго...

Главата на месер Козимо се люшна върху рамото, после се изправи. Очите му се отвориха – празни и мътни. Проясниха се бавно и ме погледнаха:

– Отиде си.

– Извикайте я пак!

– Не – поклати глава той.

Втренчих се в невъзможните думи върху хартията.

– Какво значат?

– Времето ще покаже. Мъртвите виждат всичко. Вчера, днес, утре за тях са едно и също – обясни Руджиери.