Сгушена на стола, го наблюдавах като хипнотизирана. Замаяна от треската, си въобразявах, че виждам бледите, нажежени до бяло очертания на звездите и кръга.
Месер Козимо се върна в средата на стаята и разпери ръце подобно на живо разпятие. Извика няколко имена: Михаил, Гавраил, Рафаел.
Обърна се и коленичи до ръкохватката на стола ми.
– Сега сме в безопасност – изрече с мек глас.
– Не съм глупаво дете. Не се залъгвам с лъжи – възразих.
– Страхувате се от бъдещето. Страхувате се, че нямате сили да го преживеете. Да научим заедно какво предстои – наклони глава и ме погледна в очите. – Въпрос. Обобщете страховете си във въпрос.
– На кого ще го задам? – попитах неспокойно.
– На дух. Аз ще го избера, защото знам на кого да се доверя.
Кожата на ръцете ми настръхна.
– Имаш предвид демон.
Той не отрече. Продължи да се взира в мен.
– Не – поклатих глава. – Не искам да питате демони. Питайте Бог.
– Бог не разкрива бъдещето. Ангелите проговарят понякога, но са твърде бавни. Тази нощ не сме в състояние да чакаме. – Той се втренчи в сенките, забулили западната стена. – Други обаче ще ни помогнат.
– Кои?
– Мъртвите.
Леля Клариса, понечих да кажа. В сърцето ми обаче се надигна неописуема болка – страдание, толкова дълбоко погребано, че до този момент не подозирах за съществуването му.
– Мама... Искам да говоря с мама – промълвих.
Вълнението ми вдъхна сила. Изправих се до месер Козимо и се обърнах към западната стена срещу камината. Месер Козимо извади една стъкленица, отвори я, потопи върха на показалеца си в нея и очерта звезда върху челото ми.
Долових мирис на кръв и затворих замаяно очи. Бях отишла твърде далеч, отново се оставях на благоволението на злото.
– Има кръв – прошепнах и отворих очи да видя как ще ми отговори.
Очите на Руджиери бяха разширени и странни, сякаш духът му внезапно се е въззел, по-могъщ от него самия.
– Всичко има цена – отвърна той и очерта звезда и върху своето чело, бележейки го с тъмнокафяво петно. После седна до писалището ми.
– Лист – нареди.
Извадих чист лист от чекмеджето и го оставих пред него. Преди да отдръпна ръка, той я улови и прободе средния ми пръст с камата.
Извиках.
– Тихо! – той стисна по-здраво ръката ми и изстиска голяма капка кръв върху листа. – Извинявайте – промърмори, щом ме пусна, и аз опрях до устните си наранения пръст. – Необходима е прясна кръв.
– Защо?
– Тя ще я надуши. Ще я привлече – обясни Руджиери.
Остави камата, затвори очи и задиша дълбоко. Главата му се люшна настрани.
– Мадлен – прошепна името на мама. – Мадлен... – Клепките му запърхаха. – Мадлен – простена шумно.
Тялото и ръцете му се вдървиха и загърчиха. След миг се отпусна и издаде пресеклива, несъзнателна въздишка.
Очевидно по чужда воля дясната му ръка улови несръчно перото и го потопи в мастилницата. Върхът на перото се поколеба над листа, а стисналата го ръка затрепери конвулсивно. После рязко се отпусна и започна да пише с невъзможна бързина.
Наблюдавах ококорена как буквите се нижат върху листа. Почеркът несъмнено беше женски, езикът – френски, майчиният език на Мадлен.
Ма fille, m'amie, ma chere,je t'adore.
Дъще моя, скъпа, обична моя, обожавам те.
Очите ми се напълниха с безмълвни сълзи, избликнали чисти и горещи от рана, за чието съществуване не подозирах.
Жена, ала най-великата от семейството
Ще срещнеш своя благодетел
Въпрос
Перото се зарея над листа; ръката на Руджиери затрепери. Застина за миг и пак се втурна по хартията.
Въпрос
– Ще ме убият ли бунтовниците? – попитах. – Ще ме освободят ли някога?
След кратко колебание ръката се стрелна надолу и започна да пише.
Не се страхувай, скъпа моя, Силвестро ще се погрижи да те върне невредима.
Перото падна и остави тъмно петно върху хартията. Ръката на месер Козимо се отпусна безжизнено, а сетне се сви в юмрук.
– Какво още? – извиках отчаяно. – Няма ли друго...
Главата на месер Козимо се люшна върху рамото, после се изправи. Очите му се отвориха – празни и мътни. Проясниха се бавно и ме погледнаха:
– Отиде си.
– Извикайте я пак!
– Не – поклати глава той.
Втренчих се в невъзможните думи върху хартията.
– Какво значат?
– Времето ще покаже. Мъртвите виждат всичко. Вчера, днес, утре за тях са едно и също – обясни Руджиери.