Вдишах листа от писалището и го притиснах до сърцето си.
Месер Козимо, бюрото, подът ненадейно се завъртяха. Залитнах. Стаята се наклони и аз пропаднах в мрака.
Събудих се в леглото. Сестра Николета седеше до мен, разтворила малък псалтир. През прозореца струеше светлина и се отразяваше ослепително в стъклата на очилата ѝ. Тя вдигна поглед от четивото и ми се усмихна топло.
– Сладко момиче, събуди се най-после! – Остави книгата и сложи хладна длан върху челото ми. – Треската отшумя, слава Богу! Как се чувстваш?
– Жадна – отговорих.
Обърна се с гръб към мен да ми сипе вода от каната върху масичката до леглото. Седнах в постелята и бързо се потупах по гърдите – последното място, където помнех, че е било писмото на мама. Пръстите ми обаче напипаха само копринената кесийка с Гарваното крило. Уплаших се. Дали посещението на Руджиери е било плод на трескав сън?
Подпрях се на длани. Те се плъзнаха назад и под възглавницата. Върховете на пръстите ми усетиха остър ръб на хартия.
Измъкнах припряно листа. Беше сгънат на две. Написаното беше отвътре и не го виждах, но познах голямото мастилено петно.
Ма fille, т 'amie, та chere je t'adore
Сестра Николета се обърна с чашата в ръка и аз пъхнах писмото под завивките.
– Гладна съм. Има ли нещо за ядене? – попитах.
Скрих писмото от мама под възглавницата си и всяка нощ заспивах с длан върху единствения спомен от нея – бунтовниците бяха взели всичко друго. То ме изпълваше с топлина, тъга и носталгия; то ме утешаваше повече от всякакъв талисман.
Коледа дойде и отмина. Настъпи новото лето Господне 1530. През февруари папа Климент короняса Карл Испански, император на Свещената Римска империя. Климент бе изпълнил своята част от сделката; оставаше Карл да върне Флоренция на Медичите.
През първите месеци от годината оръдията мълчаха. Императорският пълководец осъзна, че ще извоюва предимство не с удари по самата Флоренция, а по градовете, които я снабдяват с оръжия и храна. През лятото, предшестващо обсадата, нивите около Флоренция бяха опожарени месеци преди да дадат плод, а добитъкът – избит до крак. За да се храни, Флоренция разчиташе на провизии, внасяни тайно от Волтера. Стоки, новини, подкрепления – всичко идваше от Волтера.
Когато времето се стопли, имперските войски атакуваха пъпната ни връв. Изпратихме гарнизон да защити посестримата ни – Волтера отблъсна първото нападение. Решил, че императорската армия е сразена, гарнизонният ни командир наруши заповедите на Генералния щаб и се върна у дома. Принцът на Оранж разбра и обсади града за втори път.
Бродирах, когато майка Джустина застана на прага на стаята за ръкоделие. По лицето ѝ се четеше безпокойство и тайна надежда.
– Волтера е паднала – съобщи тя.
Без помощта на французите и без възможност да се снабдяват с муниции, бунтовническите водачи се изправяха пред неизбежно поражение.
Слушах мрачния шепот на сестрите и мислех съсредоточено.
Косата ми се спускаше под хълбоците – мека, фина и с цвят на маслинова кора. Онзи ден бе събрана в широка мрежа, падаща тежко върху тила ми. Развързах мрежата и тръснах глава да освободя косите си. Взех ножицата и започнах да режа. Продължи дълго – ножицата беше пригодена за бродерия и отрязваше съвсем малки кичури. Оставях всяко снопче коса спретнато до краката си.
Смаяните сестри ме наблюдаваха мълчаливо; само майка Джустина разбра. Почака на прага и когато се подстригах, обяви кратко:
– Ще ти намеря расо.
Сложих расо, но не дадох обет. Бях измамница, но дори сестра Пипа не се оплака.
Междувременно гражданите се бяха отчаяли. Без хамбарите на Волтера нямаше жито; без улова на ловците от гората отвъд градските стени нямаше месо. Бедните пострадаха първи и най-тежко. Умираха от глад по улиците. Чумата върлуваше, принуждавайки майка Джустина да махне кошницата за подаяния и да прегради долната решетка.
През първия юлски ден получих последното писмо от месер Козимо.
"Известно време няма да пиша. Сутринта видях съседа, облегнат на предната врата със затворени очи, сякаш спи. Помислих, че е припаднал от глад. За щастие забелязах подутините по врата му, преди да го приближа. Извиках на хората вътре, но не чух отговор.
Прибрах се веднага вкъщи и се изкъпах с лимонов сок и розова вода – лек, който горещо препоръчвам. За всеки случай изгори писмото и си измий ръцете.
Вярвам, че ще се срещнем отново."
Надвечер на дванайсети юли седях в трапезарията между Мадалена и сестра Николета. Както обикновено вечеряхме заедно и съблюдавахме обета за мълчание, сърбайки минестроне без месо и паста.