Върху източната стена на трапезарията фреска изобразяваше Тайната вечеря. Големият прозорец на съседната стена гледаше към вътрешния двор и манастирската порта с преградни решетки.
Над скапулария – работната престилка над монашеската роба – носех златен кръст, но под расото криех черния амулет на Руджиери. Бях проучила прилежно рождената си карта и бях запомнила най-важните подробности, проследявайки разположението на планетите и звездите през дните и нощите. Марс, буйният червен воин, се срещаше със Сатурн, вестителя на смъртта и разрухата, и преминаваше през асцендента ми – Лъв, символ на властта. Такъв преход предвещава опасност и често – жесток край. А Сатурн, подмолен и мрачен, се бе настанил в Осмия ми дом – Дома на смъртта. Звездите ми вещаеха бедствена промяна, каквато надвисваше над Флоренция.
Тропането по манастирската порта не ме изненада. За миг всички жени в трапезарията застинаха и се вслушаха в ударите, кънтящи над изтъркания плочник.
Оставих лъжицата. Стените, предоставяли ми закрила две години и половина, сега бяха капан. Скочих да побягна, ала знаех, че няма къде.
– Катерина! – проехтя предупредително гласът на майка Джустина. Погледнах я уплашено и тя ми нареди строго: – Отиди в параклиса!
Пред портата сестра Антония извика:
– Не може да влезете! Това е църковна обител!
Нещо издумка по портата – по-тежко и по-твърдо от човешки юмрук. Джустина скочи на крака.
– Върви в параклиса! – повтори тя и затича към Антония, развяла булото и широките си ръкави.
По средата на павирания двор извика на мъжете зад стената, ала гръмкият тропот заглуши думите ѝ.
Сестра Николета стана и ме улови за ръката.
– Хайде!
Поведе ме към вратата на трапезарията и внезапно се оказахме заобиколени от другите – Мадалена, сестра Рафаела, Барбара, сестра Антония и сестра Лусинда, всички вървяхме заедно.
Лисабета и Пипа останаха до масата.
– Дойдоха за теб – отбеляза злорадо Пипа. – Дойдоха и Бог ще въздаде справедливост.
Другите ме обградиха закрилнически. Излязохме в коридора, подминахме свода към двора и монашеските килии.
Зад нас думкането стихна рязко. От двете страни на стената заговориха гласове – мъжки и на майка Джустина. Шумът заглъхна, щом се отдалечихме във вътрешността на манастира, пресякохме библиотеката и излязохме от другата страна на сградата. Отвън гинещият светлик обагряше облаците в розови и коралови залези и оттенъци на фона на сивкаво виолетовото небе.
Минахме по алеята и влязохме в параклиса. Свещите вече бяха запалени за вечерята. Благовонен тамян замрежваше въздуха. Сестрите ме заведоха до олтара и застанаха в полукръг пред мен. Коленичих разтреперана. Притисната под бремето на Сатурн, едва си поемах дъх. Посегнах към броеницата, провесена през колана ми, и зашепнах по памет, ала думите ми убягваха. Умът ми не беше при мънистата в ръката ми, а при черния камък над сърцето ми. Обръщах се не към Девата, а към Венера, не молех Иисус, а Юпитер.
Виковете на Джустина се провряха през отворените врати на параклиса.
– Светотатствате! Тя е дете, не е навредила никому...
По камъните затрополиха ботуши. Обърнах се и ги видях да влизат – мъже, които не сведоха глави и не се прекръстиха, сякаш не се намираха на свято място.
– Къде е тя? – попита един. – Къде е Катерина де Медичи?
Прекръстих се. Изправих се. Погледнах над раменете на сестрите към четиримата войници, въоръжени с дълги саби – все едно бяхме на бойното поле и предстоеше сражение.
Най-младият – с необуздани крайници и нерви – имаше грейнали и ококорени очи като моите. Вирна брадичка и улови дръжката на меча си.
– Отстъпете! – нареди на сестрите. – Отвеждаме я по заповед на Републиката!
Николета и другите не помръднаха. Тя застана пред мен, разперила ръце.
– Не докосвайте детето! – предупреди ги неумолимо.
– Отстъпи! – повтори заплашително младият войник.
Улових ръката на Николета.
– Послушай го.
Тя окаменя. Изопнат от напрежение, войникът замахна със сабята. Плоската страна на острието удари рамото на Николета и я събори на колене.
Със сестрите извикахме едновременно с Николета. Коленичих до нея. Онемяла, тя се задъхваше от болка, ала нямаше кръв; очилата ѝ си бяха на мястото.
По-опитните войници избутаха с лакти младежа, преди да нанесе нов удар.
– Не ни подтиквайте към жестокост в Божия дом! – каза един от тях.