Преди да довърши, влязоха още двама, следвани от тъмнокос мъж с посребрена брада и властно изражение. Бе дошъл да ме отведе на лобното ми място.
Със зачервени очи майка Джустина крачеше неотстъпчиво до него.
Посочих бялото си було и извисих глас – каменните стени го подеха и той отекна, ясен и звънлив, из параклиса.
– Кой неверник би дръзнал да влезе в светилище и да отвлече насила Божия невеста от обителта ѝ, обричайки я на гибел?
В очите на командира блеснаха шеговити искрици.
– Не бих дръзнал да сторя нито едното, нито другото – отвърна той толкова добросърдечно, че разсея вцепенението от страха. Жените, вдигнали възмутено ръце, бавно ги свалиха; войниците прибраха сабите в ножниците. – Дойдох само да ви заведа, дона Катерина, на по-безопасно място.
– Тук е безопасно! – възрази майка Джустина.
Командирът се обърна към нея и обясни вежливо:
– Безопасно за нейните интереси, майко, не за републиканските. Манастирът ви е свърталище на следовници на Медичите. – Погледна отново към мен. – Виждате, че сме достатъчно силни да ви отведем, херцогиньо. Искрено се надявам да не се стига дотам.
Гледах го дълго, после погалих с пръсти лицето на сестра Николета. Тя опря челото си в моето и се разплака.
– Недей – помолих я тихо и я целунах по бузата.
Кожата ѝ, мека като пудра и тънка като сухо листо, миришеше на горчиви сълзи.
Десета глава
Командирът ме помоли да сваля расото и да облека обикновена рокля, но аз отказах. Не ме помоли втори път. Бързината бе жизненоважна. Разбрах защо, когато за пръв път от две години и половина прекрачих отвъд стените на "Ле Мурате" и излязох на улицата.
Осем войници на коне обграждаха в полукръг манастирската порта. Четирима държаха факли; четирима размахваха саби срещу тълпа, три пъти по-многобройна от тях, а прииждаха още хора.
Когато с войниците минахме през портата, мъж от гъмжилото извика:
– Ето я!
Не виждах ясно човешкото море зад конниците – крак тук, ръка там, смътно лице. В сумрака цветовете чезнеха в черно и сиво.
В средата на групата войници двама мъже държаха юздите на кон и магаре без ездачи. Щом ни забеляза, единият подаде поводите на втория и тръгна бързо към нас.
– Командире, не знам как се е разнесла мълвата... – подхвана извинително.
Тя е! Тя е!
Папската племенница!
Глезили са я в охолен манастир, докато ние сме гладували!
Лицето на командира се вкамени. Трепкаше само един мускул на бузата му. Погледна към войниците си и каза тихо:
– Избрах ви, защото смятах, че умеете да си държите езика зад зъбите. Ще науча кой се е разприказвал – не ме е грижа защо и как – и ще го обеся.
– Смърт на Медичите! – извика някаква жена.
Хвърлен камък тупна в кръга, образуван от войниците. Търкулна се и спря точно до крака ми.
– Копелдаци! Предатели!
– Дайте я на нас!
Командирът погледна към камъка, после вдигна глава и се обърна към адютанта си.
– Качвайте я! Да тръгваме, защото ще стане по-лошо.
Войниците се втурнаха към конете си. Адютантът – едър мъж с мрачно лице – ме хвана за лакътя, сякаш усмирява човек от простолюдието, и ме метна върху магарето. Животното се извърна обвинително към мен, разкривайки големи жълти зъби, захапали мундщука.
Командирът, вече яхнал бледосивия си жребец, застана до мен и даде знак на хората си да потеглят. От двете ни страни застана по един въоръжен войник. Пред нас и зад нас яздеха по трима.
Преди ездачите да се подредят, трима улични бандити се стрелнаха между телата на конете. Единият посегна към мен и върховете на пръстите му издраскаха крака ми. Извиках. Командирът изрева и се наведе към него толкова свирепо, че дрипавият младеж залитна назад и попадна под копитата на съседния кон.
– Смърт на Медичите! – изкрещя някой.
Войниците стегнаха редици около нас. Препуснахме по широката Виа Гибелина. Тълпата ни подгони, замеряйки ни с ругатни и камъни. Скоро ги надбягахме и свърнахме по по-тиха улица. Яздехме край манастирски стени, катедрали и богаташки къщи с тъмни прозорци, защото собствениците им бяха избягали, уплашени от обсадата.
Стисках лъка на седлото и се друсах върху магарето, вдървена от ужас. Днес бе твърде късно за публична екзекуция; сигурно щяха да почакат до сутринта, освен ако не ми бяха отредили бърза и потайна смърт.
Улиците станаха по-тесни. Магазини и занаятчийници заеха мястото на внушителните имения.
Свърнахме по по-просторен път и шествието ни забави ход. Недалеч черни силуети препречваха улицата. Чакаха безмълвно в мрака.