– Проклятие! – изруга командирът. – Ако някой от вас е предателят, лично ще го изпратя в Ада! – обеща на войниците си.
– Смърт на Медичите! – долетя колеблив вик от тъмнината.
– Долу кълбата! – закрещя по-уверено тълпата.
Последва порой от камъни.
Зад мен командирът дръпна юздите на подплашения си кон и изрева:
– Съпровождаме затворничката по заповед на Републиката! Който ни попречи, е предател!
– Вие сте предатели – обади се женски глас.
Жената пристъпи в светлината на факлите – измършавяло привидение в мръсни дрипи. Прокъсаният корсет под изпъкналите ѝ ключици излагаше на показ едната ѝ гърда, от която хленчещо бебе отказваше да суче. Тя се взря в мен с очи като диви черни дупки.
– Кучка! Убиваш мен и детето ми! – изпищя тя. – Гладуваме заради твоите войници, а ти дебелееш! Ти трябва да умреш! Ти!
– Ти! – повтори тълпата. – Смърт на Медичите!
Двама младежи се отделиха от множеството и нападнаха войника вляво от мен. Единият го сграбчи за ботуша, пъхнат в стремето, и го дръпна надолу. Другият го удари с тояга. Войникът се свлече от седлото и се заборичка с първия младеж.
– Вземи му сабята! – провикна се някой и тълпата се втурна напред.
Командирът пролая заповед, дръпна юздата на коня си и застана плътно до мен. Падналият войник успя да измъкне сабята си и да задържи младежа на разстояние.
Просяк с прошарена коса се стрелна в светлината, сграбчи полата на расото ми и дръпна силно. Магарето изрева, а аз изпищях. Седлото ми се плъзна и светът се килна, сведен до животинска кожа, мечове и мръсни крайници.
Краката ми се заплетоха в стремената. Рамото ми се удари в кости и плът. Падайки, видях ухиленото лице на просяка и нащърбените му прогнили зъби като гнусни какавиди в разложена яма. Усетих ръцете му и изкрещях отново.
Внезапно той изчезна. Заритах да се освободя от стремената и силни ръце ме изправиха на крака. Дясната ръка на командира ме притискаше до него, лявата размахваше сабята. Просякът лежеше окървавен на плочника пред нас. Войниците ни заобиколиха и отблъснаха притихналата тълпа.
Командирът насочи върха на меча си към главата на просяка и изкрещя:
– Докосне ли я още някой, ще го убия! – Сниши глас. – Тя е безпомощно момиче. Политическите интриганти определят съдбата ѝ, както и вашата, клети кучи синове!
Яхна сивия жребец и махна на адютанта си, който ме повдигна на седлото до себе си. Тръгнахме отново. Ръцете на командира, стиснали юздите, ме придържаха от двете страни, а инерцията ме тласкаше към гърдите му – топли и твърди.
От време на време долавях мирис на сурово место, престояло прекалено дълго на слънце. Командирът извади памучна кърпа и ми я подаде.
– Закрий си носа и устата. В района има чума.
Сложих кърпата пред носа си и вдъхнах целебното ухание на розмарин.
– Още трепериш – отбеляза той. – Не се страхувай. Няма да позволя на уличната сган да те нарани.
Свалих кърпата.
– Страхувам се от друго.
Той се замисли. Накрая прошепна:
– Не знам какво да правим с теб. Ако зависеше от мен, щях да те освободя още сега. Въпрос на време е.
Развълнувана, нетърпелива, аз се обърнах в седлото.
– Наистина ли смяташ, че ще ме освободят?
Мускулът на бузата му трепна отново.
– Жестока участ те сполетя, дете. Затворничка си ни от... колко? Три години? Провърви ли ти, ще ме надживееш, херцогиньо. Мен и всички клетници тук. – Той посочи с брадичка войниците около нас. – Приятелите ти вече са повече от нас.
Облъхна ме надежда.
– Не ме лъжи – укорих го.
Устните му се разтегнаха в цинична усмивка.
– Обзалагам се, че до два месеца везните ще се наклонят в твоя полза.
– Какъв е залогът? – попитах.
– Животът ми.
Тогава не разбрах добре отговора му, но се съгласих.
– Приемам.
– Добре – кимна той.
Облегнах се на него. С лъжа или не, бе успял да ме успокои.
– А за залога... – сетих се след малко, наблюдавайки магазините и стените, облени в жълтото сияние на факлите. – Ако изгубиш, чия глава ще падне? Как е името ти?
Досетих се как ще отговори още щом отвори уста.
– Силвестро. Силвестро Алдобрадини, скромен войник на Републиката.
Спомних си писмото от мама, пъхнато под възглавницата в "Ле Мурате", изгубено завинаги.
Керванът ни не срещна повече препятствия и бързо стигнахме северния край на Сан Джовани. Свърнахме по тясната Виа Сан Гало и спряхме пред манастирската стена, зад която сестра Виолета чакаше да ме приеме.