Стоях пред манастира "Санта Катерина", където бях прекарала първите си месеци в плен. Месер Силвестро ме бе върнал невредима там.
Единайсета глава
Сестра Виолета се сбогува с месер Силвестро, затвори дървената врата и ме поздрави както преди – с показалец пред устните. Фенерът ѝ разкриваше какъв дан са взели изминалите три години – сега лицето ѝ изглеждаше още по-изпито. Игуменката се обърна и ме поведе нагоре към старата ми килия. Млада жена с бледозлатиста коса седеше върху сламеника. Когато светлината на фенера я озари, тя вдигна тънка ръка и присви очи. И нейното лице носеше отпечатъка на глада, но разцъфваше в женствена красота.
– Томаза? – попитах.
Позна ме и ахна. Прегърна ме, а сестра Виолета отново ни предупреди с жест да мълчим и изчезна в коридора.
Томаза наруши тишината още щом стъпките на сестра Виолета заглъхнаха.
– Катерина! – прошепна тя. – Защо те доведоха пак тук? Къде беше?
Погледнах мръсния сламеник, вдишах вонята на клоака и бавно седнах на ръба на леглото. В "Ле Мурате" сестра Николета сигурно плачеше. И на мен ми се плачеше. Поклатих глава с натежало сърце, безсилна да продумам.
Самотата обаче подтикваше Томаза да говори. Чумата отнесла повечето сестри и всички пансионерки, разказа ми тя, а обсадата изпразнила манастирските килери.
Цяла нощ будувах върху твърдия, грапав сламеник и слушах похъркването на Томаза. Неотклонно мислех за сестра Николета, за майка Джустина и за живота, който бях изгубила.
На сутринта научих новите условия на затворничеството ми – нямаше да работя, нямаше да се храня в трапезарията, нямаше да се моля в параклиса. Нямаше да напускам килията си.
Минаха две отчаяни седмици. В "Санта Катерина" нямаше книги, а молбите ми да кърпя, за да убивам времето, удариха на камък. Отслабнах от ежедневната порция рядка овесена каша. Единствената ми разтуха беше Томаза, когато се върнеше вечер.
Една гореща августовска сутрин оръдията пак забумтяха – толкова шумно, че подът трепереше под краката ми. Сестра Виолета, опулена от страх, дойде в коридора пред стаята ми да говори с монахинята, която ме пазеше. Няколко пъти погледна угрижено към мен и накрая пристъпи напред и затвори вратата. Ако имаше ключалка или резе, щеше да ги използва. От този момент нататък вратата остана затворена. Томаза не се върна, а аз прекарах нощта сама върху жулещата, вмирисана на кисело слама, мятайки се между надеждата и ужаса.
На другата сутрин отново ме събудиха оръдейни залпове. Врагът атакуваше безмилостно флорентинските стени. Монахинята, която пазеше пред вратата ми, не донесе храна. Когато се смрачи, сражението и топовните изстрели стихнаха.
На втория ден чувах само оръдията, по-близо отвсякога. На третата сутрин се събудих сред тишина. Станах и почуках на вратата. Никой не отговори. Стиснах дръжката и в същия миг заби камбана – не църковна, отмерваща часа или свикваща вярващите за молитва. Чуваше се глухото, тъжно кънтене на Кравата – камбаната в кулата на Палацо дела Синьория призоваваше гражданството на големия площад.
Окрилена от радост, отворих широко вратата и зърнах как тъмничарката ми се отдалечава с бързи стъпки по коридора. Тръгнах след нея. Срещнахме и други сестри, втурнали се към оградения вътрешен двор. Оттам всички се изкачихме по стръмното стълбище, изсечено във външната стена на манастира. Проправих си път с лакти до полегатия покрив, шеметно открит към небето и града. Замаяна от усещането за свобода, разперих голи ръце под ласкавия вятър. Пред мен се ширеше Флоренция. Отвъд стените ѝ се стелеха заоблени хълмове, някога зелени, а сега тъмнокафяви, изорани от вражеските ботуши и артилерийските колела.
По градските покриви се събираха хора. Някои сочеха на юг, отвъд реката, към крепостните стени и най-древната порта – Порта Романа. Пред нея се развяваха огромни бели флагове и бавно я наближаваха. Не след дълго щяха да преминат отвъд, където ги очакваха враговете.
Улиците гъмжаха от хора; до мен монахините ридаеха. Сърцата им бяха разбити, но моето се носеше по вятъра, волно като знамената.
Сломена, сестра Виолета се свлече на колене, вперила очи в диплещите се бели вестители на гибелта.
– Сестра Виолета – повиках я.
Тя се обърна към мен с празен поглед. Раздвижи устни, но едва след миг успя да изрече:
– Помни ме с добро, Катерина.
– Ако ми кажеш как да стигна до светата обител "Ле Мурате".
Тя се намръщи и едва сега забеляза сплъстената ми плитка, мръсната нощница без ръкави и кесийката от черна коприна, прозираща под излинелия памук.