– Не бива да излизаш на улицата. Дори не си облечена. Има войници. Не е безопасно – предупреди ме тя.
Засмях се – забравен звук. Бях смела, решителна. Марс вече не ме управляваше; сега над мен властваше щастливият Юпитер.
– Ще тръгна със или без твоята помощ.
Тя ми обясни. На юг и на изток, по Виа Гуелфа, край катедралата "Санта Мария дел Фиоре" и по Виа Гибелина.
Слязох бързо по стълбите, претичах през вътрешния двор, отместих резето на дебелата манастирска порта и излязох на Виа Сан Гало.
Беше рано, но горещо. Паветата сгряваха босите ми стъпала. Шум огласяше улицата – глухото биене на Кравата, тропот на копита, боботене на развълнувани гласове. Очаквах жителите на Флоренция да са залостени в домовете си, скрити от страховитата армия, плячкосала Рим. Хората обаче се стичаха навън. Жалкият им вид помрачи шеметната ми храброст. Провирах се между добре облечени търговци и изпосталели бедняци с деца, чиито кореми бяха подути от глад. Някои вървяха като мен към биещата Крава на Пиаца дела Синьория, ала повечето се движеха на юг по Виа Ларга – към южната порта и императорската армия. Към храната.
Републиканските войници се движеха срещу тълпата – някои пеша, други на коне. Никой не погледна към мен. Свели глави, впили очи в земята, те вървяха изморено към домовете си да чакат победителите и сигурната смърт.
Тичах незабелязана, пот струеше по слепоочията ми, нежните ми ходила се разраняваха. Реката от хора се носеше все по-бързо и по-бързо.
– Отвориха портите! Влизат! – проехтя вик.
Обърнах се и видях месер Силвестро да се движи в обратната посока. Яздеше много бавно, прегърбен върху седлото. Голата му глава бе сведена. Чул крясъка, той повдигна брадичка да признае неизбежното и пак я оброни.
Случайност, биха го нарекли някои, или късмет. Ала беше Юпитер, досегнал ни с благоволението си, пресякъл пътищата ни.
Хукнах към него. Изтощеният му кон не ми обърна никакво внимание.
– Месер Силвестро! Месер Силвестро! – извиках тържествуващо.
Той не ме чу. Пресегнах се и докоснах ботуша му, пъхнат в стремето. Той се сепна и ми се намръщи, готов да нахока бездомното хлапе, дръзнало да го обезпокои. После се стъписа и ме погледна по-съсредоточено.
– Херцогиньо! – удиви се той. – Как е възможно.
Без много-много да му мисли, протегна ръце, аз ги улових и той ме вдигна върху седлото.
Обърнах се към него.
– Помниш ли облога ни?
Поклати леко глава.
– Нима си забравил? – смъмрих го. – Заложи главата си! – Добавих, забелязала объркания му поглед. – Каза, че след два месеца съдбата ще ми се усмихне. Два месеца, а минаха само три седмици, откакто се срещнахме!
Лицето му се отпусна в бегла, тъжна усмивка.
– Спомних си – кимна тежко. – Изгубих, предполагам, понеже минаха само три седмици, а не осем.
– Точно обратното! – възразих. – Спечели! Само ме заведи в манастира "Ле Мурате" и ще си вземеш заслуженото!
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
РИМ
Септември 1530 – октомври 1533
Дванайсета глава
Спазих облога с месер Силвестро. Другарите му загинаха на гилотината или на бесилото; той щеше да сподели ориста им, ако не бях написала писмо на папата. Смекчиха присъдата му на заточение.
Портата на "Ле Мурате" се отвори и аз влетях в разтворените обятия на сестра Николета. Прегърнахме се крепко и аз се засмях, забелязала езерцата от сълзи, събрали се по стъклата на очилата ѝ. След два часа римски легати ни донесоха дарове – сирене, сладкиши, агнета, прасета, гълъби и най-изтънченото вино, което бях вкусвала. Докато градът оплакваше поражението, хората в "Ле Мурате" празнуваха завръщането ми с пиршество.
За щастие победителите на Флоренция не бяха варварските, гневни войници, опустошили Рим. Окупацията протичаше дисциплинирано. Императорският командир, донесъл поздравления от папата и император Карл, целуна ръката ми и ме наричаше "херцогиня".
На четвъртата сутрин след капитулацията на републиканците пристигна карета да ме отведе в семейната вила на клана Строци. В преддверието ме чакаха двамина. Първият, Филипо Строци – сивокос, с хлътнали скули – ме прегърна по-въодушевено от всякога. Имаше причина да се радва – Флоренция и Рим тепърва щяха да се възстановяват, а Филипо, сродник по съпружеска линия с папата, банкер и кредитор, щеше да забогатее неимоверно.
Вторият беше млад, нисък, широкоплещест и с ослепителна усмивка. Познах го едва когато извика с глас, пресекващ от чувства.