– Катерина! Мислех, че никога вече няма да те видя!
Занемях. Прегърнах крепко Пиеро. Не исках да го пусна. Щом седнахме, той придърпа стола си до моя и улови ръката ми.
Радостта ми от победата на Империята бе помрачена от вестта, че се налага да напусна "Ле Мурате". Успокоявах се обаче с мисълта, че скоро ще се върна в Палацо Медичи със свако Филипо и Пиеро.
– Херцогиньо, Негово Светейшество ти изпрати подаръци – каза Филипо.
Донесе ги – яркосиня копринена рокля и перлена огърлица, от която висеше диамант с големината на грахово зърно.
– Ще ги слагам за общите ни вечери в Палацо Медичи! – възкликнах доволно.
– Папа Климент иска да носиш роклята и накита, когато отидеш при него в Рим – Филипо прочисти гърло. – Негово Светейшество настоява наследниците да останат в Рим, докато са готови да управляват.
Плаках, разбира се. Наложи се да ме отскубнат от Пиеро, когато се прегръщахме за сбогом.
Върнах се в "Ле Мурате", потънала в скръб. Пишех пламенни писма на Климент; умолявах го да остана във Флоренция. Нищо не помогна. В края на месеца бях принудена да се простя със сестра Николета, с майка Джустина и с обичния ми Пиеро.
Осиротях отново.
Рим е разположен върху седем хълма. След като часове наред пред очите ми се стелеше хълмиста зелена равнина, зърнах първия – Квиринал, от прозореца на каретата, която возеше свако Филипо, Джиневра и мен. Филипо посочи дълга редица изронени, неугледни тухли, на места рухнали от старост и обрасли със зеленина.
– Стената на Аврелиан – обясни разгорещено той. – На почти хиляда и триста години.
Стигнахме бързо стената и минахме под нова арка – Порта дел Пополо. Отвъд нея градът се простираше до хоризонта, изпъстрен с камбанарии и църковни куполи, издигащи се над плоските покриви на вилите; белият мрамор сияеше под горещото септемврийско слънце. Рим бе по-голям от Флоренция, по-голям, отколкото си го представях: Прекосявахме неугледни квартали, минавахме край магазини, скромни къщи и открити пазари. Бедните се движеха пеш, търговците – на коне, богатите – с карети, в повечето от които пътуваха кардинали. Макар и оживени, улиците не бяха многолюдни – три години след плячкосването една трета от сградите пустееха. Рим все още ближеше раните си, нанесени от императорските войски.
Навлязохме в по-богати квартали и свидетелствата за опустошението станаха по-очевидни. Пищните вили на кардиналите и най-влиятелните римски семейства бяха най-пострадали – корнизите и каменните изваяния, красящи фронтоните и кулите, бяха изпочупени, дървените порти – нацепени и обгорели. Статуите на боговете бяха без крайници, носове, гърди. Над входа на една катедрала безглава Дева прегръщаше невръстния Иисус.
Навсякъде отекваше дрънчене на чукове; дървено скеле опасваше фасадата на всяка втора сграда. В занаятчийниците се тълпяха пазарящи се клиенти, чираци шлифоваха скъпоценни камъни, скулптори дялаха грамадни мраморни късове.
Най-после каретата забави ход и свако Филипо посочи:
– Пиаца Навона, построена върху руините от арената на император Домициан.
Не бях виждала по-обширен площад, достатъчно голям да побере дванайсет карети една до друга. Край него се редяха пищни новопостроени вили.
Филипо показа една сграда в далечния край на площада и гордо обяви:
– Римският дворец на Медичите, издигнат над Баните на Нерон.
Новото имение с бледи стени, облицовани с мрамор, съблюдаваше популярния класически стил – правоъгълно, триетажно, с плосък покрив. Каретата изтрополи по дългата лъкатушеща алея и спря. Кочияшът скочи на земята да почука на предната врата. Вместо очаквания прислужник, на прага се появи благородничка – моята пралеля Лукреция де Медичи, дъщеря на Лоренцо Великолепни и сестра на покойния папа Лъв X. Съпругът ѝ, Якопо Салвиати, наскоро бе назначен за посланик на Флоренция в Рим. Елегантна, стройна и с леко приведени рамене, тя носеше копринена рокля на черни и сребристи райета, подхождаща съвършено на кадифената ѝ шапка и на косата ѝ.
Когато слязох от каретата с помощта на свако Филипо, тя се усмихна и извика:
– Цяла сутрин те чакам! Чудесно е най-сетне да те видя, херцогиньо!
Леля Лукреция ни поведе с Джиневра към новите ми покои. Спалнята ми в "Ле Мурате" бе започнала да ми се струва олицетворение на лукса; сега влязох в слънчево преддверие с шест стола, тапицирани в кадифе, с персийски килим, висока маса и голямо писалище от черешово дърво. Картини покриваха мраморните стени – сцена от Благовещение, портрет на Лоренцо като млад мъж и портрет на мама – пленителна девойка с тъмни очи и коса. Лукреция бе извадила картината от хранилището в моя чест.