Обясни ми, че прачичо ми Якопо разговаря в момента с Негово Светейшество, за да уговори кога да се срещнем. Остави ме в компанията на една шивачка, която ми взе мерки за няколко изящни рокли.
Преди вечеря дойде личната придворна дама на Лукреция. С помощта на Джиневра тя ме облече в дамска рокля от нарцисово жълт брокат. Плисета от чиста коприна, по-фина от паяжина, се разтваряха като ветрило от ръба на деколтето по врата ми. Пригладиха косата ми назад с лента от кафяво кадифе, обшито с перли.
Смутена във великолепното си одеяние, аз я последвах надолу към семейната трапезария. Пред входа ѝ ме поздравиха леля Лукреция и чичо Якопо – властен мъж с олисяло теме. Въведоха ме в залата и аз заех мястото си до дългата, блеснала маса. Озовах се лице в лице със седналите срещу мен Иполито и Сандро.
Знаех, че са тук, разбира се, но не си позволявах да мисля за срещата – да ги погледна в очите ми се струваше твърде ужасно. Не бих им простила, ала сега те бяха единствените ми близки сродници.
Деветнайсетгодишният Сандро приличаше повече от всякога на африканската си майка – върху гладко избръснатото лице изпъкваха гъстите му черни вежди и големите черни очи, обрамчени от тъмни сенки. Носеше провиснала старомодна туника като градски старейшина.
– Братовчедке – поздрави ме официално той и ми се поклони от другия край на масата, докато Иполито тръгна с широка усмивка към мен.
Под привлекателно извития нос мустаците и брадата на Иполито бяха синкавочерни и гъсти, дълги мигли замрежваха големите му тъмнокафяви очи. Облечен в прилепнала туника, открояваща широките рамене и тънкия му кръст, той изглеждаше красив както винаги.
– Катерина, сладка братовчедке! – възкликна той. Диамантът на лявото му ухо просия. – Колко ми липсваше!
Протегна ръце към мен. В ума ми изникна споменът за леля Клариса, вторачена с ужас в купчината захвърлени гамаши и туники. Вдигнах ръка да му попреча да ме докосне, но той се наведе и я целуна.
– Херцогинята е изморена – обяви на висок глас Лукреция. – Радва се да види и двама ви, но е преживяла тежко изпитание. Не бива да я преуморяваме. Седни, месер Иполито.
Всички седнахме. Храната беше изтънчена, ала при вида ѝ ми се повдигаше. Успях някак да сложа малка хапка в устата си и да я сдъвча, но ми се доплака, докато я преглъщах.
Водехме вежлив разговор, поддържан умело от дона Лукреция и месер Якопо. Той ме попита дали ми харесва Рим. Смотолевих няколко думи в отговор. Дона Лукреция се осведоми любезно как напредва обучението на братовчедите ми. Иполито отговори пръв. Настана затишие, през което усещах очите му, впити в мен.
– Всички се ужасихме, разбира се, когато научихме, че бунтовниците са те пленили – наруши мълчанието с тих глас той.
Отблъснах стола назад и избягах от масата. През френските прозорци излязох на балкона с изглед към града – хиляди светлинки мъждукаха в мрака. Свих се в най-отдалечения ъгъл и затворих очи. Току-що преглътнатият залък се надигна в гърлото ми. Прииска ми се да го повърна, да повърна последните три години.
Чух стъпки и видях силуета на Иполито, озарен от светлината в трапезарията.
– Катерина... – той коленичи до мен. – Мразиш ме, нали?
– Махай се – гласът ми прозвуча грозно, неприязнено. – Махай се и не ме заговаряй повече.
Въздъхна от тъжно по-тъжно.
– Клетата братовчедка... Сигурно ти е било ужасно тежко.
– Безмалко да ни убият – отроних горчиво.
– Мислиш ли, че съвестта не ме измъчва? – разгорещи се той. – Постави се на моето място. Канех се да предприема крайно опасно бягство, рискувах живота си. Не те предупредих от страх да не те изложа на опасност. Облякохме се като разбойници. Съучастниците ни бяха крадци и убийци. Ние самите не се чувствахме сигурни сред тях. Какво ли биха сторили на едно малко момиче?
– Скъсаха роклята ѝ, когато се катерехме по стената, за да избягаме – просъсках. – Загубата на Флоренция сломи сърцето ѝ. Съсипа я и тя умря.
Лицето му, тъмнеещо в мрака, се разкриви печално.
– И аз бях сломен, задето ви оставям. Мислех, че бунтовниците с право ще набедят нас, ще ни преследват и ще пуснат на свобода вас двете. Мислех, че те защитавам, като те държа в неведение. После разбрах, че си пленена. А когато Клариса почина...
Извърна безпомощно лице.
Ръката ми изненадващо се протегна към него. Щом той се обърна отново към мен обаче, я отдръпнах колебливо.
– Сладка малка братовчедке, надявам се след време да ми простиш.