В крайна сметка Иполито ме убеди да се върна в трапезарията. Вечерята продължи вяло. После се качих в стаята си, объркана, но и облекчена от лекотата, с която Иполито ме бе придумал да се върна. Същата нощ, докато се борех да заспя в удобното ново легло, а Джиневра похъркваше доволно в преддверието, си спомних с какво съжаление и тъга бе заговорил Иполито за Клариса и се запитах какво щеше да последва, ако не бях отдръпнала ръка.
На другата сутрин, облечена в даровете на Климент – синята рокля и огърлицата с диаманта – се качих в позлатена карета с Филипо, Лукреция и Якопо. Изтрополихме по Понте Сант Анджело – моста, който носи името на Архангел Михаил, чиято статуя се възправя върху крепостта "Сант Анджело", разперила огромни криле над ранения град.
Мостът се издига над река Тибър, разделяща папската обител от другата част на града. От множеството търговски кораби по реката – хиляди платна, толкова близо едно до друго, че приличаха на един-единствен чудовищен кораб – почти не виждах разкаляната, зловонна вода.
Мостът "Сант Анджело" ни отведе до площада "Свети Петър" – кръг, опасан от масивни каменни колонади. В далечния му край се намираше новата базилика "Свети Петър". Издигната във формата на римски кръст, тя се извисяваше над заобикалящите я колонади. Просяците и поклонниците, монасите и кардиналите по широките ѝ мраморни стъпала изглеждаха дребни като мравки. До стените на базиликата също се издигаше дървено скеле – ремонтираха и нея, защото бе служила за конюшня на лутеранските нашественици.
Каретата ни спря пред северната стена на базиликата, Филипо, Лукреция и аз тръгнахме след месер Якопо през галерии и вътрешни дворове с фонтани към Папския дворец, охраняван от прочутата швейцарска гвардия с униформи на широки жълти и сини ивици и плюмажи в червеното на Медичите върху шлемовете. Когато императорските войници нахлули на площад "Свети Петър", принуждавайки папа Климент да избяга, за да си спаси живота, швейцарските стражи загинали почти до крак, за да го защитят.
Стражите познаваха добре месер Якопо и се разделиха с маршова стъпка, за да ни пуснат да влезем. Леля Лукреция ми сочеше забележителностите, докато изкачвахме внушителното мраморно стълбище редом със свещеници, епископи и кардинали. На втората площадка две затворени врати бяха преградени с верига – обвеяните с мрачна слава покои на Борджиите, запечатани след смъртта на престъпния кардинал Родриго, по-известен на света като папа Александър VI.
Скоро спряхме пред Стаите на Рафаело точно над покоите на Борджиите – наречени така в чест на художника, украсил стените им. В една ниша зад вратата костелив белокос кардинал слушаше, сбърчил съсредоточено чело, настойчивия шепот на вдовица. Месер Якопо прочисти деликатно гърло. Старият кардинал му се усмихна и попита нетърпеливо.
– Доведе ли я, братовчеде?
– Да – кимна месер Якопо.
– Херцогиньо – поклони се вдървено старецът. – Джовани Родолфо Салвиати на вашите услуги. Добре дошли в града ни.
Благодарих му и той закрета да съобщи за пристигането ни. Не след дълго кардинал Салвиати се върна и с изкривен показалец ни даде знак да се приближим. Минахме през преддверие, покрито открай докрай със стенописи, които не успях да разгледам наведнъж.
Вратата към съседното помещение зееше широко отворена. Кардиналът спря пред прага.
– Ваше Светейшество? Херцогинята на Урбино, Катерина де Медичи.
Влязох в истинско произведение на изкуството. Мраморна мозайка, подредена в различни геометрични фигури, покриваше пода, а стените...
Стените... Върху трите бяха изрисувани шедьоври, обрамчени от златни кантове и мраморни люнети. Изящно резбована библиотека със стотици книги и безброй свитъци, пожълтели от вековете, покриваше четвъртата от пода до тавана. Таванът представляваше калейдоскоп от мраморна мозайка и нарисувани алегорични фигури, богове и светци с ореоли. В средата имаше малък купол, където четири закръглени херувимчета държаха златно аления щит с папската тиара и ключове.
Бях отрасла в Палацо Медичи, заобиколена от майсторски творения на Мазачо, Гоцоли, Ботичели, но фреската върху стената във флорентинския параклис, изрисувана над ламперия от тъмно дърво, за да изпъква по-ясно, излъчваше самотна красота. В Рим нямаше ламперия, нямаше място дори колкото нокът без смайващ рисунък. Над всяка врата, над всеки прозорец, във всеки ъгъл бе изрисуван величествен шедьовър.
Озъртах се зашеметена. Лукреция ме дръпна за ръкава, за да се опомня. Зад изящно махагоново писалище седеше сродникът ми папа Климент, с кръщелно име Джулио де Медичи. Фамилията му бе купила кардиналския сан, а после и папския, макар никога да не бе ръкополаган за свещеник. В дясната си ръка папата стискаше перо, а с лявата държеше документ на три педи от присвитите си очи.