След опустошението на Рим Климент, по подобие на скърбящите древни пророци, спрял да подстригва брадата и косата си. Твърдата му брада стигаше до гърдите, а чупливата му, посребряла коса се стелеше под раменете. Червената му копринена роба не беше по-пищна от кардиналските; единствено бялата сатенена шапчица върху темето подсказваше статута му. В очите му се четеше неизразима умора, изтощение, породено от дълбока печал.
Свако Филипо се прокашля, Климент вдигна глава и погледна към мен. Тъжните му очи тутакси грейнаха.
– Малката ми херцогиня! Дойде най-сетне! – Пусна перото и листа и разпери ръце. – Ела да целунеш стария си чичо! От години чакам този момент!
Старателно подготвена от дона Лукреция, аз пристъпих напред и посегнах към ръката му. Той разбра намерението ми и застана неподвижно, за да целуна рубинения пръстен на Свети Петър. Когато коленичих да целуна стъпалата му обаче, той се наведе и ме изправи решително.
– Предпочетох да те приема тук, а не на публично място, за да си спестим формалностите. С теб преживяхме достатъчно ужаси. Сега не съм папа, а ти не си херцогиня. Аз съм чичо, а ти племенница, срещнали се след дълга скръб. Целуни ме по бузата, скъпо момиче.
Целунах го и той ме улови за ръка. Когато се отдръпнах, сълзи напълниха очите му.
– Бог най-сетне се смили над нас – въздъхна той. – Изгубих броя на безсънните нощи, когато будувах, измъчван от мисълта, че си в ръцете на бунтовниците. Не те забравих дори за ден. Не спрях да се моля за теб. Наричай ме чичо и винаги ме приемай като сродник. Ще се погрижа да управляваш Флоренция.
Погледна ме с очакване. Развълнувана, съумях само да промълвя:
– Благодаря, чичо.
Усмихна ми се, стисна ръката ми и я пусна.
– Носиш даровете ми – отбеляза той. – Цветът и огърлицата ти подхождат. – Не каза, че съм красива; щеше да излъже. Бях достатъчно голяма да застана пред огледалото и да видя, че съм невзрачна.
– Дона Лукреция, намерихте ли ѝ учители, както настоях? – попита Климент.
– Да, Ваше Светейшество.
– Добре. – Той ми намигна. – Племенницата ми трябва да научи отлично латински и гръцки, за да не се възмущават кардиналите.
– Знам латински много добре, Ваше Светейшество. Уча го отдавна. Владея донякъде и гръцки – обясних.
– Нима? – Той повдигна скептично вежди. – Преведи тогава следното: ,Assiduus usus uni rei deditus et... "
Довърших вместо него:
– Et ingenium et artem saepe vincit. Ciceron. Търпеливото изучаване на един предмет шлифова ума и таланта, е казал Цицерон.
– Браво! – засмя се той.
– Ако Ваше Светейшество не възразява, бих продължила да изучавам гръцки. И математика – добавих плахо.
– Математика ли? – той повдигна изненадано вежди. – Не умееш ли да смяташ, момиче?
– Умея – отвърнах, – ала бих желала да изучавам геометрия, тригонометрия и алгебра под ръководството на вещ учител.
– Моля за извинение от нейно име – намеси се бързо Лукреция. – Монахините споменаха, че обичала да изчислява движението на планетите – неуместно занимание за млада благородничка.
Климент не погледна към нея. Изучаваше ме с присвити очи.
– Значи си наследила способността на Медичите да боравят с цифри – констатира най-сетне той. – От теб би излязъл добър банкер.
Лукреция и Якопо се засмяха любезно. Климент не откъсваше очи от мен.
– Дона Лукреция, изпълнете желанието ѝ. Нека учи, каквото ѝ е присърце. Умна е, но според мен е доста мекосърдечна. А вие, месер Якопо, говорете често с нея. Образовайте я в изкуството на дипломацията. Необходимо ѝ е, за да управлява.
Стана и въпреки възраженията на помощниците си колко неотложни задачи го очакват, ме улови за ръката и ме разведе из Стаите на Рафаело. Спираше да ми обясни всяка творба, предизвикала любопитството ми, а в Стаята на "Пожара в Борго" ми посочи изображенията на прачичо ми Лъв X.
Климент ми разказваше печално за самотата, на която го обрича санът му. Сподели колко копнее за съпруга и семейство. Призна тъжно, че няма да създаде дете, и иска да му бъда като дъщеря, а той за мен – бащата, когото не. Познавам. С пресеклив глас отбеляза, че времето ни заедно ще бъде кратко. Твърде скоро родният ми град ще е готов да приветства мен и съпруга ми като законни управници. Той, Климент, можел само да се надява да го запомня с добро и някой ден да му позволя да се любува на децата ми като горд дядо – на внучетата си.