Настъпи зимата – мека и слънчева, приятно контрастираща със студената, мрачна Флоренция. На Коледа присъствахме на многолюдно празненство в Папския дворец. Вечерята се състоя във великолепната Стая на Рафаело "Пожарът в Борго". После, когато гостите се заразхождаха из пищните зали, Климент ме отведе настрани. Гръмките, оживени разговори около нас гарантираха, че само двамата ще чуем думите му.
– Разбрах, че си увлечена по нашия Иполито – подхвана той.
Досетих се, че Сандро ни е разкрил. Унизена, ядосана, забих очи в мраморния под, неспособна да измисля свързан отговор.
– Твърде млада си да хлътваш по развратник като него – порица ме Климент. – Наследила си ума и целеустремеността, с които се славят Медичите. Понеже Иполито не ги притежава, ти си длъжна, макар и по-млада, да проявиш мъдрост. Той те преследва не от любов, а защото младостта разбунва кръвта му. Отхвърлиш ли го сега, ще продължи да те уважава, когато страстите му охладнеят. Иначе – казвам ти го като човек с опит – ще се почувстваш зле използвана. Разбираш ли ме, Катерина?
– Да, Ваше Светейшество – промърморих.
– Тогава ми обещай. Обещай ми, че ще запазиш целомъдрието си и ще отбягваш прегръдките му.
– Обещавам, Ваше Светейшество.
Бях в глупавата възраст, когато смятах, че възрастните са неспособни да разберат неповторимата любов между мен и Иполито. Ето защо излъгах папата в очите.
По-късно същата вечер, придружена от придворната дона Марчела, изкачвах стълбището към покоите си. Сандро ни настигна.
– Добър вечер, Катерина – поздрави ме сдържано и без усмивка той.
Изгледах го изпепеляващо и му обърнах гръб.
– Дона Марчела, бих искал да поговоря насаме със сестра си – настоя тихо Сандро.
Марчела – предпазлива жена, двайсет години по-възрастна от мен – се поколеба, втренчена в Сандро. Кехлибареният ми братовчед бе по-строен, с по-крехки кости от Иполито и ситни черни къдрици, широк нос и пълни устни, наследени от мавърската му майка. Властните му тъмни очи я принудиха да отстъпи. Тя се бе заклела да ми служи като неотлъчна придружителка. От поведението на Сандро, а и от моето, ставаше обаче ясно, че е невъзможно помежду ни да се случи нещо необмислено.
– Ще ви чакам в покоите, херцогиньо – обърна се тя към мен.
Когато си тръгна, Сандро каза:
– Знам, че ме мразиш, но в крайна сметка ще разбереш, че съм защитил интересите ти. Иполито те използва, без да щади чувствата ти.
– Няма да слушам лъжите ти. Мразиш Иполито, защото завиждаш! – прекъснах го аз.
Той въздъхна.
– Не го мразя – възрази търпеливо. – Лито ме мрази. Той завижда, не аз. – Поколеба се отново. – По природа съм хладнокръвен. Изглеждам различно от вас двамата и никога не съм го забравял. Но с теб си приличаме повече. Сега си заслепена от любовта, ала притежаваш ума и разсъдливостта, необходими на всеки владетел.
– Защо тогава ни злепоставяш пред папата? – попитах злобно.
– Защото съм загрижен за теб, независимо какво мислиш и какво би ти обяснил Иполито. А ако тълкувам правилно признаците, се поставяш в опасно положение. Не позволявай да те наранят.
– Как смееш!
Обърнах се и заизкачвах стълбите. Той тръгна бавно след мен.
– Иполито обича виното и жените. И ти ли си заслепена като другите, та не забелязваш?
Ускорих крачка и той направи последен, отчаян опит да ме разтърси.
– Когато дойде пак при теб, попитай го за Лусия да Пистоя. Попитай го за Кармела Строци и за Шарлот Монблан.
– Лъжеш! – извиках, без да се обръщам.
– Играят си с теб, Катерина.
– Не си ми брат – подхвърлих през рамо; грубо, жестоко, за да отвърна на удара с удар.
– Имаш право, разбира се – отрони той. – Вече всички го знаят, предполагам.
Не разбрах думите му, но бях твърде разстроена да настоявам за обяснение. Повдигнах поли и хукнах нагоре към стаята си. Алесандро не ме последва, ала усещах присъствието му, самотно и мрачно, на стълбите зад мен.
Новата 1532 година настъпи, сподиряна от подранила пролет. Дона Марчела рядко ме оставяше сама. С Иполито бяхме принудени да се задоволим с потайни погледи на вечеря. Накрая той подкупи една камериерка да ми носи пламенните му писма и да му връща страстните ми отговори.
Най-сетне Иполито ме уведоми, че е помолил Климент да ни позволи да се сгодим, а Негово Светейшество намекнал, че разрешението няма да закъснее. Годежът бе нерушим както брака – обвържехме ли се, никой, дори Климент, не би дръзнал да ни раздели. Бързо написах отговор, изразяващ нетърпението ми. На другия ден получих ново послание: "Защо да чакаме Климент и церемонията? Ще намеря начин да останем сами и никой да не ни безпокои до заранта. Чакам да се предостави подходяща възможност" .