— О — закани се Ева, — с три хиляди крони могат да се направят много неща. Можем да ги вложим в банка. Или да ги изхарчим със замах. Или да отидем в Италия.
— Да — кимнах аз, — с три хиляди крони като нищо ще стигнем до Италия.
— Сериозно ли говориш? — поколеба се Ева.
— Скъпа Ева — рекох важно аз, — според статистически данни тази година 67 000 шведи са прекарали отпуската си в Италия. А което е добро за 67 000 шведи, ще е добро и за нас.
— Чудесно — кимна Ева, — тогава позвъни в статистическата служба или където там ги правят тези сметки и им кажи да променят цифрата на 67 002.
После ние се прегърнахме и в радостното си опиянение изтанцувахме един боен танц. Ето че фантастичната ваканция щеше да се сбъдне. Италия, божествена, слънчева Италия! За една година могат да се случат много неща. Да пътуваш за Италия беше истинско събитие, да, несъмнено!
— Трябва да се захванем да учим италиански — настоя Ева. — Най-необходимите изрази, например: „О, какъв пламенен поглед имате, господине!“ — и така нататък.
Седма глава
Ева настояваше непременно да научим малко италиански.
— Скъпа, Кати — казваше тя със строга физиономия, — когато човек иска да пътува в чужда страна, той задължително трябва да има някакви познания за езика й.
— Ще трябва ли да зубрим граматика? — попитах аз. — Нещо като: аз щях да съм обичал и т.н.?
— Не говори глупости — сряза ме Ева. — Казвам само, че трябва да научим най-необходимите изрази. По този начин пътуването ни ще бъде много по-пълноценно. Местното население ще бъде възхитено, когато заговорим на родния му език. Е, поне за основните неща.
— Добре, де — съгласих се аз.
Ева беше много заета и на мен се падна задачата да купя необходимите учебници. На път от кантората за вкъщи влязох в една антикварна книжарница и се сдобих с няколко италиански разговорника и речник.
Изминаха няколко дни, преди да намерим време за началото на нашите езикови занимания. Един неделен предобед, когато навън валеше, Ева реши, че моментът е дошъл. Тъкмо бяхме изпили сутрешното си кафе и седяхме по пижами на евината кушетка без определени намерения.
— Да видим тогава — каза Ева и посегна любознателно към най-горната книга от купчината. Беше добрият стар „кунце“.
— Нови, лесно усвоими методи да проговорите незабавно италиански без учител… съдържа всички думи и изрази, необходими за всекидневна употреба — прочете тя. — Но това е прекрасно, тъкмо от това се нуждаем.
Тя захапа доволно една ябълка и разгърна книгата.
— Да видим — повтори тя.
Известно време не издаде нито звук. Но очите й бавно се разшириха.
— Е, хайде, кажи някой израз — настоях аз нетърпеливо.
— Миаричи и бафи… „засучи ми мустака“ — каза Ева.
— Прекрасно — кимнах аз. — Не бихме могли да тръгнем за Италия, без да владеем тази много смислена фраза.
— Може би е израз на сила, нещо като „гледай си работата“? — усъмни се Ева. — Тогава естествено бихме могли да го употребяваме.
— Давай нататък — прекъснах я аз и тя ме послуша.
— Бъдете така любезен, господине, да ме последвате горе.
— Струва ми се, че е по-добре да не учим този израз — казах аз. — Ако поканим италианските господа да ни последват по стълбите, от това ще възникнат само недоразумения.
— Така ли мислиш? — почуди се Ева. — Все пак е по-добре, отколкото да ги каним да слизат с нас надолу. Нали знаеш за наклонената плоскост?
— Да ме извинява господин Кунце, но смятам, че е по-добре да прескочим този толкова необходим израз — казах аз. — Давай нататък, все ще намерим нещо по-добро.
Ева прелисти учебника.
— Какво ще кажеш за това? — попита тя. — „Бих искала чифт ботуши, това са много хубави ботуши.“
— Това ми звучи добре — съгласих се аз. — Да, ще отидем в Италия и ще си купим по чифт ботуши, които са ни страшно необходими.
— Но те струват пари — напомни Ева.
— Колко по-точно? — полюбопитствах аз.
— Това не го пише. Но е достатъчно да кажеш: „Донесете ми сметката!“ и веднага ще научиш — увери ме Ева.
— Нямам нищо против господин Кунце — въздъхнах аз. — Той сигурно е много уважаван езиковед. Но не ти ли се струва, че и думите, и изразите му са малко поостарели? Нека по-добре вземем този.
Посегнах към следващата книга. Беше разговорник по италиански език от 1934 г.
— Каквото и да говорят хората, разговорниците са интересно нещо — заяви Ева. — Повече или по-малко несъзнателно те издават много неща за съответната страна.
— Така ли мислиш? — Погледнах уплашено в моя разговорник: — Тогава ще трябва доста да внимаваме в тази Италия. Чуй само: „Този човек ми открадна часовника. Не мога да намеря вагона си. Тук няма нощно гърне. Тази нощ ме мъчиха бълхи…“