Ева обаче не ми остави време за размишления. Нали бяхме на път към слънчевата Италия! Радостта и въодушевлението на Ева можеха да се чуят през цялото време. Дълго след като бяхме се вмъкнали в леглата на нашия спален вагон, тя продължи да се киска, да бърбори, мърмори и вдига шум, та пътниците от съседното купе, които очевидно не бяха ренесансови хора, накрая потропаха по стената, за да я накарат да млъкне.
В Копенхаген грееше слънце, а уличните търговци продаваха теменужки и Ева каза, че чувства с цялото си тяло как се приближаваме към континента и как задръжките ни започват да падат… бедният Ян, само ако знаеше!
Вечеряхме при Лори, в „Драхманщубе“, където двама дребни среброкоси и много мили мъже ни пяха песни на Белман5, така че очите ни се навлажниха и ни обзе патриотично настроение и се запитахме не е ли било прибързано да напуснем нашето мило отечество, родило такива поети.
В бирарията имаше много хора. Недалеч от нас седеше развеселен господин в сив раиран костюм. Той пиеше бира „Аалборг“ и „Карлсберг“ и с напредването на вечерта ставаше все по-весел. Той действително имаше всички причини да се съгласи с цитата, издялан на една от живописните дървени греди: „Тук моето чело се изглади и никоя грижа вече не можеше да го набразди.“ Не, той наистина нямаше бръчки на челото. Беше като слънчев лъч с всичките си килограми. Тъкмо когато ние с Ева се заехме с нашето свинско печено, гарнирано с червено зеле, господинът се надигна и пристъпи към нашата маса.
— Густафсон — рече той и се поклони. — Дамите съвсем сами ли вечерят тук?
— Не, играем на дама с нашия брат — отвърнах хладно аз, защото, колкото и патриотично да бяхме настроени, нашият патриотизъм не включваше всеки заблуден швед в чужбина.
Хапливата ми ирония не направи абсолютно никакво впечатление на господин Густафсон. Той остана прав до масата ни и лицето му засия.
— Толкова е приятно да чуеш шведска реч, когато си в чужбина — провикна се той. — Човек може да изпита истински копнеж по Родината.
Само дълго изгнание в чужбина можеше да обясни един толкова изпепеляващ копнеж, затова Ева попита съчувствено:
— Отдавна ли сте напуснали Швеция?
— Рано тази сутрин — отвърна господин Густафсон и обясни: — Пътувам с една група за Италия.
Ева изсумтя. Нашата група тръгваше на следващия ден от Копенхаген и ние още не бяхме виждали бъдещите си спътници. Но доста измъчихме въображението си, гадаейки какви ли ще бъдат те. Ева е оптимистка и беше твърдо убедена, че повечето от тях ще бъдат млади, представителни, широкоплещести мъже, които ще ни закрилят в зловещия мрак на катакомбите и ще бленуват с нас под луната на Венеция. Видях съвсем ясно как при съобщението на господин Густафсон я налегнаха съмнения. Ами ако той беше член на нашата група! Ако нямаше млади широкоплещести мъже, а само такива като господин Густафсон! Наистина форумът6 пак щеше да си бъде форум, но Ева в никакъв случай не искаше да гледа как господин Густафсон се обляга на мраморните колони, това личеше ясно. Тя по никакъв начин не окуражи добрите намерения на господин Густафсон и той накрая се оттегли помръкнал на своята маса. Имахме чувството, че сме му развалили вечерта.
— О, толкова много групи пътуват по това време, не мисли, че всички дебели търбуси на света ще се окажат тъкмо в нашата — успокои ме Ева, когато той вече не можеше да ни чуе.
Малко по-късно излязохме в хладната есенна тъмнина. Беше една от последните вечери, в които бе отворен Тиволи7 и ние решихме да отидем там. Ева поиска първо да направим един набег до Ню Хейвън, но аз заявих, че желая да бъда ограбена не другаде, а именно в Неапол, и като размисли Ева се съгласи с мен. Жалко щеше да бъде италианското ни пътуване да свърши в Ню Хейвън още преди да е започнало.
Ева беше за пръв път в Копенхаген и очакваше от мен да знам пътя до Тиволи. Истината е, че чувството ми за ориентация не е много добре развито, но тогава не ме беше грижа за това. Хванах Ева под ръка и я поведох в посоката, където според спомените ми трябваше да е Тиволи. Няколко пъти попитах за пътя, но тъй като притежавам баснословен талант да попадам на местните идиоти, не можах да избегна злата съдба. Озовахме се в една тясна, тъмна уличка, по която нямаше жива душа и която аз виждах за пръв път през живота си.
— Това ли е прочутият копенхагенски Тиволи, за който съм слушала да се говори толкова много? — изуми се Ева. — Веселби, песни и танци…
5
Карл Михаел Белман — шведски поет (1740–1795), автор на текстове за песни, които изпълнявал по свои мелодии. Бел.пр.
6
Форум — централния градски площад в античния Рим, където били издигнати повечето храмове и обществени сгради. Бел.пр.