— Пей с мен! — изсъска ми тя.
Аз обаче я задърпах за копринената рокля.
— Ева, имаме само няколко секунди — прошепнах й аз. — Трябва да се спасяваме, докато не е станало късно!
Това и направихме. Втурнахме се към вратата и побягнахме на сигурно място, преди да са отзвучали последните тонове на песента за баба. Ева настояваше за обяснение. След като го получи, тя се облегна на една стена и се разсмя с такава сила, че къщата се разклати. Натиках я в едно такси и се спасихме в хотела.
— Бихте ли изпратили утре сутринта да ни събудят в седем и половина — каза Ева на портиера с възможно най-сериозен вид. Но в следващата секунда отново избухна в див смях и изплаши до смърт горкия човек.
— Ах, това е само защото днес баба става на седемдесет години — обясни Ева и тръгна към асансьора, потискайки с мъчителни усилия смеха си.
Девета глава
При днешния валутен режим има само два начина да стигнеш до Италия: или се записваш за групово пътуване, или си приготвяш известно количество купени на черно долари или швейцарски франкове. Тъй като нашето всекидневие в адвокатската кантора протичаше под сянката на шведските закони, ние с Ева естествено избрахме груповото пътуване. Въпреки че бяхме предупредени от благоразумни хора (т.е. от Ян и Алберт).
— Групово пътуване, значи — изсумтя подигравателно Алберт. — Е, щом искате да препускате през стотици църкви в компанията на дебели лелки с летни рокли на цветя, тогава няма нищо по-хубаво от груповите пътувания.
— Че какво им е на груповите пътувания? — попита Ева. — Впрочем, когато човек няма никакъв опит в чужбина като мен, по-добре да си вземе водач. Аз винаги страшно се притеснявам, когато трябва да се прекача от един влак на друг.
— Хайде, хайде, толкова пъти си пътувала до Аамаал и обратно — възрази Ян. — Все трябва да си овладяла техниката.
Алберт разказа, че в ранната си младост веднъж се записал на екскурзия до Франция. Когато се върнал, приятелите му го подпитали с многозначително намигване:
— Е, как бяха момичетата в Париж?
— Нямам представа — отговорил Алберт, — но гувернантките в парковете са очарователни.
Алберт твърдеше, че няма какво повече да се каже за груповите пътувания.
— Няма да осъществите никакъв контакт с италианското население — обясни ни той.
— О, ти не ни познаваш нас двете с Ева — възразих аз. — Италианският народ ще е останал без дъх, когато приключим с него.
Не, ние нямахме предразсъдъци по отношение на груповите пътувания и с най-светли надежди се отправихме към гарата, където групата ни трябваше да се събере на перона за римския експрес. Първото, което видяхме, беше господин Густафсон. Той също ни видя. Слънчевото сияние от „Драхманщубе“ напълно беше изчезнало от челото му. Останали бяха само няколко червени петна от смущение, които станаха още по-червени, когато се приближихме. Господин Густафсон гледаше упорито някъде встрани. До него стоеше дама със солидна.
— Жена му, ако не ме лъжат очите — заяви Ева.
— Мислиш ли?
— Мили ми Уотсън — напери се Ева, — само една съпруга може да демонстрира, че командва един мъж.
Но къде бяха всички онези млади широкоплещести мъже, които щяха да бленуват с нас под луната на Венеция? Във всеки случай не и тук. Тук, доколкото можехме да видим, имаше един-единствен млад мъж и това беше екскурзоводът. За него действително подхождаха думите на поета: „Той беше силен, зад него стояха жени!“ Не само зад него, но и навсякъде около него, от всичките му четири страни стояха жени. Като редки стафиди в пудинг тук-таме от групата стърчаха самотни мъжки глави, но никоя от тях не вдъхваше надежди за блянове под лунната светлина на Венеция.
— Както винаги жените са повече — изпъшка Ева.
— Ти май не харесваш собствения си пол? — подкачих я аз.
— О, напротив — възрази Ева. — Но тези мъже стават все по-разглезени, направо не се търпи. Повярвай ми, разбирам от тези работи. Дори най-незначителното хлапе рано или късно развива грандомания, защото непрекъснато дузини жени се боричкат за него!
Ние във всеки случай нямахме намерение да се боричкаме, в това поне бяхме единодушни. С такова намерение се качихме в резервирания вагон заедно с новите си спътници. Всеки оглеждаше тайно другите. Между Корсьор и Ниборг обядвахме и се запознахме помежду си. Стиснахме си ръцете. Естествено, и господин Густафсон се приближи към нас, следвайки жена си, и ни подаде малката си тлъста ръка.
— Густафсон — представи се той хладно.
— Започваме да ви вярваме — отвърна Ева.