— Понякога и ние двете идваме тук, смесваме се с навалицата и така се лекуваме от нашата лапландска болест — завърши Ева и ме затегли към тротоарното кафе „Бифис“. Седнахме и поръчахме кафе еспресо.
— Да, ако това не помогне срещу лапландската болест, значи положението е неспасяемо — заявих аз и сръбнах прекалено силното кафе. — Чуй само как ври и кипи около нас, даваш ли си сметка колко далече сме от меланхолното ни отечество?
— Понякога наистина е прекрасно да чуваш около себе си само чужда реч — съгласи се Ева.
В същия миг сред какофонията от звуци се извиси един женски глас, който викаше нещо на чист шведски.
Ева ме погледна.
— Чужда реч — повтори тя спокойно, — включително и шоненска.
Не можахме да открием жената, която извика, тя беше изчезнала сред множеството.
— Кораби, които се срещат в нощта — прошепнах аз развълнувана.
Но Ева каза, че хората от Шонен могат спокойно да си останат вкъщи при скалата Ромеле. Те не бива да стигат толкова дълбоко на юг, чак до миланската „Галерия“.
Пихме още еспресо и наблюдавахме, изпълнени със спокойствие, народния живот, който се носеше на вълни край нас.
— Представи си, че някой италианец загуби при злополука двете си ръце — обади се по едно време Ева. — Знаеш ли какви последствия ще има това?
— Ще се прости завинаги с мечтата си да играе бокс и борба — казах разсеяно аз, защото не исках да си представям нещо толкова тъжно в тази толкова прелестна вечер.
— Овца такава! — възмути се Ева. — Ще започне да заеква, ще получи тежко говорно разстройство. Как би могъл да говори, след като не може да използва ръцете си?
Бяхме чували, че южняците жестикулират, но не бях предполагала, че го правят толкова буйно. Недалеч от нашата маса разговаряха няколко млади мъже. Те движеха ръцете си по опасен за живота начин, понякога от раменете, понякога от лактите, понякога от китките, предполагам, че изразявайки своето мнение, те предаваха и най-тънките нюанси. Пръстите им пърпореха във въздуха като малки птички. Беше очарователна гледка!
След като изпихме кафето си, ние тръгнахме към хотела и пристигнахме там тъкмо навреме, за да видим как господин Густафсон с яркочервено лице излиза тичешком от една врата, над която пише „синьоре“. Ето колко опасно е, когато човек не научи окончанията за множествено число, преди да отпътува от своята страна. Бедният господин Густафсон очевидно беше предположил, че „синьоре“ означава господа и е множествено число на „синьор“.
— Ужасна грешка — рече Ева с поучителен глас, сякаш говори на малко, неразбиращо момче. — Там където трябва да влезе господин Густафсон, окончанието е „и“, а не „е“.
Ползата от чуждоезиковите познания е неоценима.
Дванадесета глава
Не очаквах нищо особено от Венеция. Банален град за сватбено пътешествие с няколко мръсни канала и тук-таме златна мозайка по ъглите — нямаше да се оставя да ме надхитрят толкова лесно.
Казах това на Ева, когато се качихме на влака в Милано.
— Е, ще видим — отговори кратко Ева.
Невероятно е всъщност как сляпо върви човек към съдбата си. Щастието и нещастието го сполитат еднакво неподготвен. Върви си той като глупаво малко агне и не подозира, че например на 29 септември, четвъртък, целият му живот ще се промени.
Като глупаво малко агне аз се качих на влака и с вироглаво блеене дадох да се разбере, че няма да се оставя Венеция да ме надхитри.
Един швейцарец, с когото се запознахме във влака, имаше същото презрително отношение към града.
— Венеция ли? — каза той. — С Венеция скоро ще приключим. Сутринта ще пием по едно питие на площада и ще разгледаме Двореца на дожите11 и църквата „Сан Марко“, следобед ще пием по едно питие на площада и ще се разходим по „Мерсерия“, търговската улица на града, от Понте ди Риалто нататък и ще се върнем, за да пием накрая по още едно питие на площада. Вечерта правим разходка с гондола и накрая остава само още едно, което не бива да се пропуска, а именно да пием на площада по едно питие. След това човек може да приключи с Венеция.
— А защо да не пием по едно питие на площада преди разходката с гондола? — попита любознателно Ева. — Не откривам никаква система в плана ви.
— Ами да, спомнете си — предупредих аз, — че редовният живот е най-краткият път към здравето.
11
Дож — титла на упражняващия върховната изпълнителна власт във Венеция и Генуа през Средновековието. Бел.пр.