Под Торе дел Оролоджо се отваряше входът към „Мерсерия“ и ние тръгнахме натам тъкмо когато двамата маври върху кулата оповестиха безмилостния ход на времето, като удариха с чуковете си огромната бронзова камбана.
Случайността ли е това, което насочва стъпките на хората, или нещо друго? По-късно попитах Ева дали вярва, че съдбата ни е отвела в „Мерсерия“ точно в този миг, в тази очарователна, крива и тясна уличка, която напомня за „Вестерланггатан“ в неделята преди Коледа, с тази разлика само, че в „Мерсерия“ имаше двойно повече хора.
— Глупости — отсече Ева. — Пусни жени в чужд град и само за пет минути инстинктът им ще ги отведе в онази улица, където има най-много неща за пазаруване. За това не е необходима съдба. Все едно да пуснеш свине да търсят трюфели.
Това обяснение за всичко, което… е, което се случи, ми се видя твърде примитивно.
Но там наистина имаше примамливи витрини с хубави неща, венецианско стъкло, венецианско сребро, кожени изделия, копринени тъкани. Ева ме теглеше от витрина на витрина и аз я следвах, макар и малко неохотно. Нали исках да открия най-съкровената същност на Венеция. Ева обаче искаше да купи един хубав евтин колан и щом като открихме магазин за кожени изделия, тя спря като закована.
— Тук ще стане — заяви тя накрая, взряна във витрината.
Пред витрината вече беше спрял още някой. Един млад мъж. Изглежда кожените изделия го интересуваха много, така се беше загледал в тях. Погледнах го бегло, но той не беше от мъжете, които можеш да погледнеш само веднъж. Беше очебийно хубав, много тъмен, с южняшки кафява кожа.
— Видя ли го? — попитах Ева, втренчила поглед във витрината, за да не забележи, че говоря за него.
— Кого? — не разбра Ева.
— Кафявия — отвърнах аз.
— Всъщност предпочитам черния — възрази Ева.
Тази камила реши, че говоря за колани.
— Ах, този ли! — ахна тя, когато най-сетне разбра за какво говоря. В очите й проблесна истински интерес.
— Да, това е един необичайно очарователен италиански тип — призна тя. — Впрочем ти забеляза ли, че мъжете тук в Италия са много по-хубави от жените?
— Да, особено този — настоях аз. — Той вероятно е резултат на малка забежка на Казанова13 тук, във Венеция, преди шест или седем поколения.
— Грешите обаче — каза един много приятен глас до мен. — Предните ми са правили малките си забежки някъде на север. Те до един са били ковачи от Вармланд.
— О, Боже! — изпъшка Ева.
После обаче млъкна и ние двете се изчервихме с всички сили.
— Тук в Италия има толкова много земетресения — казах аз накрая с жален глас. — Защо не се случи едно тъкмо сега, когато ни е толкова необходимо!
Смуглият мъж ме погледна усмихнато в очите и отвърна:
— Смятам, че ние току-що преживяхме едно.
Почудих се какво ли иска да каже, но през това време те с Ева поведоха разговор, който ме отклони от моите размишления. Останахме известно време в навалицата, докато се запознавахме. Той се казваше Ленарт Зундман и беше от Стокхолм.
— Впрочем струва ми се, че съм ви срещал веднъж, при разграбването на една елха, когато бяхте приблизително на осем години — каза ми той.
— Ах, тогава ли — провикнах се аз ужасена. — Но трябва да признаете, че оттогава доста съм пораснала. Да не се окаже, че съвсем напразно съм се разхождала с шина на предните зъби чак до четиринадесетата си година.
— О, да, сега изглеждате малко по-добре — каза учтиво Ленарт Зундман. — И вероятно вече не се биете?
— Не, понастоящем съм съвършено безопасна — уверих го аз.
— Е, чак пък безопасна — отвърна той.
След като постояхме така известно време, блъскани от всички минаващи край нас, Ленарт Зундман предложи:
— Струва ми се, че е съвсем в реда на нещата двама стари приятели от детинство, които са се срещнали случайно, да вечерят заедно. Бихме могли да вземем с нас това прелестно непознато момиченце — добави той с поглед към Ева.
Погледнах Ева загрижено, опасявайки се, че ще възрази нещо. Защото усещах, че в този момент нищо на света не би ми доставило повече удоволствие от това, да остана още известно време с Ленарт Зундман. Той по някакъв начин беше отговорът на странното безпокойство в моето сърце. И така добре подхождаше на тази обвивка от нереалност, която ме обгръщаше през последните часове.
Опитах се да си внуша, че за всичко е виновна Венеция, а мисълта, че тайнствената магия на града има по някакъв начин нещо общо с Ленарт Зундман, е пълна глупост. Но това не помогна. От първия миг бях очарована от него, а това че той извика на помощ Венеция, направи всичко само още по-съдбоносно.
За щастие, Ева нямаше нищо против да отложи купуването на колана и да вечеря с Ленард Зундман. Обходихме „Мерсерия“ с всичките й криви улички чак до Канале Гранде. На Понте ди Риалто останахме известно време, за да погледаме канала, по който се плъзгаха черни гондоли.