Каква ирония! Срещнах Ленарт през първата си вечер във Венеция. И още същата вечер го загубих. Той имаше общо пет часа, за да предизвика в мен тази ужасна бъркотия. А после изчезна. Загубихме се в навалицата на площада, докато Ленарт ме изпращаше до корабчето. Не зная какво точно се случи. Той изчезна внезапно, а аз нямах време да го търся.
Тичах, изпълнена с отчаяние, по площадчето към кея. Там, горе, на една колона стоеше крилатият лъв на свети Марко. Забавих крачки за миг и в нещастието си се обърнах към закрилника на Венеция.
— О, свети Марко — помолих се аз, — помогни ми! Подари ми Ленарт, това е единственото, което си пожелавам. Това е твоят град и ти носиш отговорност за всичко, което се случва по твоите улици и канали. Идва една бедна чужденка, която не ти е сторила нищо лошо, и ти я зашеметяваш с лунна светлина, гондоли и нощни песни само защото не можеш да понесеш да има във Венеция човек, който не е влюбен. Сега доволен ли си? Виждаш ли как треперят устните ми? Но защо ми го отне? Свети Марко, моля те, върни ми Ленарт — о, свети Марко!…
Тринадесета глава
Адриатика миеше с могъщите си топли вълни плажа на Лидо и заливаше големия ми пръст, с който се опитвах да издълбая името на Ленарт в пясъка. Когато вълните се оттегляха в морето, името изчезваше, сякаш никога не е било. Ленарт също изчезваше, сякаш никога не е съществувал. Оставаше само болката в сърцето ми.
Ева лежеше до мен на белия пясък и се опитваше да ме вразуми. Тя отказваше да приеме сериозно историята с Ленарт.
— Не си внушавай, че си влюбена — казваше тя. — Просто си заразена от обстановката. Венеция се оказа твърде силна за теб.
— Влюбена съм в Ленарт — настоявах аз. — Това не е свързано само с Венеция. Навсякъде щях да съм влюбена в него.
— Но не и в Сундбиберг в някой дъждовен ноемврийски ден — възрази Ева. — Не! Всичко е от тази Венеция, само тя е виновна. Тук всички пощуряват. Вагнер и Мюсе, и лорд Байрон например. Нима и те не са седели тук, стенейки от любовна мъка?
Кимах замаяна. Вагнер, Мюсе, Байрон и аз, ние знаехме що е любов. Ева обаче не знаеше. Досега и аз не знаех.
— Ева — промълвих отчаяно, — никога вече няма да го видя. Той дори не знае в кой хотел живеем. Никога вече!
— Никога вече — повтори Ева като ехо. Беше влудяващо. Имаше ли други думи в човешкия език, които да крият в себе си повече безнадеждност и горчиво отчаяние: никога вече?
Погледът ми блуждаеше тъжно над вълните на Адриатика и дългия пясъчен бряг, по който някога лорд Байрон е препускал на своя кон. Но това е било някога. Единственият, който препускаше сега по брега, беше господин Густафсон. Без кон. Тъкмо беше излязъл от морето и правеше гимнастически упражнения. Останалата компания лежеше пръсната на достатъчно разстояние от нас. Можехме да обсъждаме необезпокоявани моето нещастие.
Ева ме хранеше с грозде, за да ме утеши, а аз плюех меланхолично семките наоколо и тъгувах. Накрая Ева се ядоса.
— Вагнер, Мюсе, Байрон и ти — каза тя. — Когато Вагнер е бил влюбен във Венеция, композирал „Тристан и Изолда“, а Байрон написал „Дон Жуан“. А ти какво правиш? Хленчиш тук и ми плюеш семки от грозде в косата.
— И аз ще пиша — заявих аз и станах. — На Ян. Живее си той там и си мисли, че всичко е както преди. Това изобщо не е така. Ще взема да му пиша.
— Няма ли да размислиш преди това няколко дни? — предложи Ева.
— Няма какво да размишлявам — отсякох аз и тръгнах право към хотела.
Трудно беше да се напише такова писмо. През цялото време имах неприятното чувство, че Вагнер, Мюсе и Байрон надничат през рамото ми. Но аз все пак се опитах, доколкото мога, да обясня на Ян, че сега знам със сигурност онова, което винаги съм подозирала: ние с него никога няма да се съберем. Само щяхме да бъдем нещастни, ако бяхме опитали. Писах, че тук, във Венеция, лудостта звънти с хиляди звънчета и аз съм безнадеждно загубена. „Сложи ме в едно чекмедже и ме забрави!“ — написах аз. Залепих плика дълбоко покрусена и занесох писмото на портиера.
Да, да, знам, че това е едно нескопосано писмо и че вие бихте го написали много по-добре, махнах нетърпеливо на Вагнер, Мюсе и Байрон и тръгнах да търся Ева.
И ето я нея с господин Малмин под едната ръка и господин Густафсон под другата. Цялата компания искаше да отидем във Венеция и да разгледаме Двореца на дожите и сломеното ми сърце не беше достатъчно сериозно страдание, за да се освободя от задължението да вървя с тях.