Промъкнах се при Фрида Стрьомберг. Приятно беше да си близо до нея, когато си тъжен. Тя беше най-стабилният човек на тази земя. Докато пътувахме през лагуната, седях до нея.
— Фрида — прошепнах й аз, — била ли си някога влюбена?
— Да, веднъж — отвърна с готовност Фрида, сякаш бях я попитала колко е часът.
— А той обичаше ли те?
— Не — отвърна спокойно Фрида. — Беше учител при нас, у дома, и беше десет години по-млад от мен, и освен това вече беше сгоден.
— О, Фрида, ти не беше ли нещастна? — попитах аз, изпълнена с жалост.
— Нещастна? — попита Фрида. — Никога през живота си не съм била толкова щастлива. Божичко, беше прекрасно!
Погледнах я подозрително. Какво прекрасно можеше да има в една несподелена любов?
— Не можеш да си представиш какво каза той веднъж за мен! — продължи оживено Фрида. — „Госпожице Стрьомберг, вие наистина имате хубав глас“, каза той. Беше диригент на нашия църковен хор, знаеш ли? Аз също пеех там. Понякога ми поверяваха соловите изпълнения. И след една такава репетиция той ми каза тези думи. Всички ни чуха. Бяхме пред сградата на училището и се разотивахме. Не можах да заспя цялата нощ…
Не успях да чуя нищо повече за сърдечните тайни на Фрида, защото пристигнахме и трябваше да слезем от корабчето.
— Да, да, всеки си има спомени — каза Фрида и ме погледна с блеснали очи. — Едно искам да ти кажа, Кати, прекрасно е да си влюбен. Дали са ти отвърнали със същото, или не, няма никакво значение.
Потънала в мисли, вървях към Двореца на дожите. Може би бих могла да се науча да се задоволявам с толкова малко. Може би е възможно да прекараш остатъка от живота си с няколко думи, които някога е казал любимият човек. Няколко думи на възхищение. Зарових се в спомените си, за да открия нещо хубаво, което Ленарт бе казал за мен. Нещо, от което да черпя утеха в предстоящите самотни дни и нощи.
— И вероятно вече не се биете — беше казал той, единственото, за което се сетих. Това би могло да се приеме за похвала. Но беше твърде хилаво за утеха през идните години.
Пред Двореца на дожите заварих господин Густафсон, потънал в транс, вперил взор в една плаваща бирария, която излизаше изпод Моста на въздишките. Какво говоря — плаваща бирария? Всъщност имах предвид бирена гондола. Бирена гондола, управлявана от един едър пеещ гондолиер, а на заден план моста с печална слава, по който толкова бедни хора са поемали тежкия път към килиите на венецианския затвор.
— Нима и бирената гондола е толкова романтична! Това вече е прекалено! — казах на Ева. — В такъв град човек е беззащитен. Просто нямаш никакви шансове да се измъкнеш невредим.
Ева призна, че наистина е трудно.
Дължа извинения на Тициан, Тинторето и Веронезе15. Те вероятно бяха надминали себе си по стените на Двореца на дожите, но в този ден аз нямах очи за таланта им. Само на едно място спрях и проявих интерес към изкуството. Там Тинторето беше нарисувал един човек, чието чело ми напомняше малко за Ленарт.
Но Ева беше в стихията си. Тя твърдете, че е започнала да вярва в прераждането на душите. Била твърдо убедена, че през петнадесети век е била хубавата, обсипана със скъпоценни камъни съпруга на венециански дож.
— Краката ми се чувстват много удобно на този паркет — рече тя самодоволно и направи няколко жизнерадостни стъпки в ритъма на самбата.
Интересно, че хората, които вярват в прераждането на душите, винаги са били нещо необикновено в предишните си форми на съществуване — египетска царица, Хенри VIII или нещо подобно. А Ева, естествено, съпруга на дож. Тя описваше с увлечение блестящите балове, които е давала на венецианците в огромните зали на двореца. И никак не се притесняваше от факта, че съпругът й, дожът, от време на време прескачал до площада, за да обяви пред народа някоя и друга смъртна присъда, защото това запълвало достатъчно време, за да може съпругата му да танцува необезпокоявана с тъмнокожи млади благородници. Когато някой от кавалерите й дотягал, тя пускала малко анонимно обвинение в зловещата лъвска паст в стената пред покоите на тримата инквизитори, например, че заплашва сигурността на държавата. И това решавало въпроса за земния път на кавалера.
— А когато главата му паднела, аз съм казвала само „хопала!“ — шепнеше доволно съпругата на дожа и подреждаше златните си къдрици. На следващия ден щяхме да напуснем Венеция и след като приключихме с Двореца на дожите, аз предприех последен отчаян опит да намеря Ленарт. Помолих Ева да ми помогне.
— Защо да не се разпръснем във верига и да направим хайка по „Мерсерия“? — помолих я аз.