— И тогава навярно ще открием избягалия момък, заспал под една ела, напълно невредим въпреки сковаващия нощен мраз — отвърна Ева.
Накарах я три пъти да обходим „Мерсерия“ и видяхме там много, много хора, които си приличаха по едно нещо: не бяха Ленарт.
— Би трябвало да внимаваш повече за вещите си — смъмри ме Ева. — В Милано загуби ръкавиците си… да кажем, че е било случайност. Но да загубиш двуметров мъж, това е направо престъпно нехайство, така да знаеш.
— Ленарт не ми е собственост — хленчех аз. — За съжаление, не.
Така беше. Но защо обикалях и го търсех? Едва сега разбрах, че положението нямаше да стане по-добро, ако го намерех. Какво се беше случило всъщност? Двама сънародници се срещат неочаквано в чужбина, вечерят заедно и това е всичко. Където и да се намираше Ленарт Зундман, той вероятно отдавна беше забравил за моето съществуване. Предадох се.
— Гондола, гондола — викаха гондолиерите край Понте ди Риалто. На този стар мост бедният венециански търговец заложил при Шейлок16 къс от собствената си плът. Но, за щастие, мъдростта на Порция17 го спасила в последния момент, когато Шейлок вече точел ножа, за да му изтръгне сърцето. О, Шейлок, Шейлок, би могъл да получиш моето вместо неговото! То ми е само тегоба и мъка!
— Гондола, гондола!
Не беше нужно да викат два пъти. Ева вече беше се запътила към една гондола.
Нощ над Венеция. „Такава сребриста нощ, когато и ветрецът целувал е дърветата тъй леко, че да не шушне лист“, пише Шекспир в своята венецианска драма.
Не се наемам да твърдя, че разходките с гондола са лечебно средство срещу нещастна любов, но те помагат да постигнеш това усещане за покой. Приятно беше да се носиш, изпълнен с такава тишина, по тесните, виещи се канали. Да си седиш кротко и да мислиш за Ленарт вече без никаква надежда, докато се плъзгаш покрай тъмните къщи и осветените улички, в които се смеят и играят деца, да чуваш предупредителните викове на гондолиерите, когато завиваш на някой ъгъл, да надничаш в малките градини, да си седиш и да мечтаеш, и да се вслушваш в тихия плясък на греблата. Не, аз не твърдя, че разходките с гондола помагат при нещастна любов, напротив, но поне помагат да я понесеш. Откриваш, че въпреки всичко е хубаво да си влюбен, хубаво е и да живееш!
Четиринадесета глава
— Няма по-голяма мъка от тази, да си припомняш, отшумялата навеки пролет на любовта… Чуваш ли, Ева? — казах аз. — Данте е разбирал от тези неща!
Седяхме във влака за Флоренция. Бях извадила малкото джобно издание на „Божествена комедия“, което носех със себе си от Стокхолм като подходящо четиво на път за града на Данте. След няколко минути щяхме да бъдем там. Оставихме зад себе си Венеция и сега трябваше да забравя „отшумялата навеки пролет на моята любов“. Или поне да опитам. Но как да обясня на Ева, че не е толкова лесно? Утешително и красиво беше да получиш подкрепа от Данте.
Пристигнахме късно вечерта. Всички бяха изморени и искаха да си легнат веднага. Всички освен нас двете с Ева. Животът е толкова кратък. Ева каза:
— Ако умра тази нощ, преди да съм видяла Флоренция, никога няма да си го простя.
Затова, докато семейство Густафсон, госпожа Берг, господин Малмин и другите останаха в хотела, потънали в дълбок сън, ние се отправихме на нощна разходка. Не им споменахме нищо за своите планове, защото имаше опасност господин Малмин да се присъедини към нас. Напоследък той проявяваше обезпокоителна склонност да се появява там, където е Ева.
Освен това искахме Флоренция само за себе си. Искахме да я поделим само с изплъзващите се сенки, със сенките на Данте, Савонарола18, Микеланджело, Лоренцо ди Медичи19. Техните гласове се сливаха с нощния вятър, който се носеше над тосканските планини и спящата долина на Арно. Той нашепваше толкова тъжни, изпълнени с мъка думи за кръв, пот и сълзи… Искахме да го имаме само за нас, да не го делим с господин Малмин.
„Пиаца дела Синьория“, там трябваше да търсим сенките. Стояхме на нощния площад, точно на мястото, където Савонарола е бил изгорен на кладата. Вдигнали глави към тъмната фасада на Палацо Векио, потръпвахме от вълнение, мислейки си за всички прочути хора, които са стъпвали преди нас по този площад, а сега спяха в гробовете си. Но потръпвахме и от ужас, сещайки се за всичката проляна тук кръв и за всички онези тъмни съдби, които са намерили края си в сянката на Палацо Векио.
— Тук са се били гвелфите и гибелините20, кръв е пръскала наоколо — напомних аз на Ева. — Навярно някога на това място, където сега съм аз, е стоял гибелинът Данте и се е оглеждал за някой подходящ за убиване гвелф.
16
Шейлок — еврейски лихвар в Шекспировата комедия „Венецианският търговец“, който искал от тези, които не можели да му се издължат, един фунт от собствената им плът. Бел.пр.
18
Савонарола — доминикански монах (1452–1498), проповядвал във Флоренция срещу разкоша на богатите и църквата. Бил изгорен като еретик. Бел.пр.
19
Лоренцо Великолепни — владетел (1449–1492) от флорентинския патрициански род на Медичите; при него Флоренция достигнала връхната точка на духовния си разцвет. Бел.пр.
20
Гвелфи — от 1212 г. привърженици на папата в Италия и противници на гибелините, привърженици на императора. Борбата им в почти всички градове на Италия продължила до XVII в. Бел.пр.