— И аз съм на същото мнение.
Очевидно беше, че певците на „трам-та-рам“ в Италия имат големи привилегии.
Започнахме да се изморяваме. Ева, особено, едва чувстваше краката си, защото от суетност беше пътувала с обувки с висок ток.
— Ах, защо ли обух тези инквизиторски обувки — ядосваше се тя. И понеже беше в Италия и се учеше да приема всичко съвсем естествено, тя просто събу уредите за мъчение и продължи по чорапи. Разкърши с удоволствие пръстите на краката си и заяви:
— Няма по-голяма мъка от тази, да си припомняш отшумялата навеки пролет на любовта — Данте ли беше казал това? Тогава той очевидно никога не е правил групово пътуване на високи токове.
Погледнах доволно моите собствени безформени всъдеходки, които отдавна трябваше да изхвърля. Ева ми се присмиваше за тях преди пътуването.
— Как ще се покажеш пред хората с тези обувки — възмущаваше се тя. — Послушай разговорника на господин Кунце: купи си чифт нови ботуши.
Аз обаче реших, че тези обувки трябва да видят Неапол и едва тогава да умрат и както много пъти, така и сега бях благодарна, че съм с тях. Една-единствена мъдрост искам да оставя на човечеството: не тръгвайте на път в чужбина, без да си вземете чифт стари безформени обувки!
Бяхме отседнали в доста изискан хотел в центъра на града. В елегантен градски хотел.
— Радвам се, че ни се падна тиха стая към двора — казах на Ева, след като си легнахме. — Сега ще си отспим!
В съня си бях в Средновековието. Тичах с всички сили по тесните улички, из които гвелфите и гибелините се готвеха да се изтребят взаимно. Те надаваха пронизителни крясъци от покривите на къщите и с истински ентусиазъм си изливаха взаимно на главите течно олово, това беше един трогателен обичай.
О, как само ревяха! Така ревяха, че се събудих. Ревът обаче не престана.
Ева седеше с изправен гръб в леглото си, а върху лицето й беше изписан ужас.
— Или Дантевият ад е отворил филиал тук във Флоренция, или в момента убиват някого — предположих аз.
Ужасни вопли се надигаха от двора, а сред тях един брутален мъжки глас заплашваше и крещеше.
— Това е някой изнасилвач, повярвай ми — реши Ева. — Човек вие така само от смъртен страх.
— Трябва да направим нещо, за да помогнем на бедната жена. Втурнахме се боси към прозореца, отворихме дървените капаци и погледнахме навън.
Гвелфите и гибелините бяха пет котки, които така се бяха вкопчили една в друга, че наоколо хвърчеше козина. А бруталният мъжки глас принадлежеше на един гост на хотела, който искаше да спи.
Бяхме чували, че Италия е страната на мършавите, изгладнели котки и сега се убедихме с очите си в това. Върнахме се в леглата дълбоко потиснати заспахме. До пет сутринта. Тогава в двора на хотела два ранобудни петела закукуригаха с такава сила, сякаш искаха да събудят цяла Тоскана.
Споменах ли вече, че бяхме отседнали в елегантен хотел в центъра на Флоренция? Странна страна е тази Италия!
Петнадесета глава
През много изпитания е преминала Флоренция, откакто някога етруските дошли от фиезоле и основали града. Войни, тирани, кървави бани и чума, а сега шведски туристически групи: най-лошото винаги идва накрая.
Струва ми се, че ако бях флорентинка, щях да се отвращавам от всички тези пощурели жени, които се втурват в магазините и задават въпроси, и се пазарят, и пресмятат, и купуват, и дърпат с алчните си груби ръце копринените материи. Ако бях флорентинка и притежавах нещо от усета за красота, отличавал жителите на този град през всички епохи, щях да намирам за безвкусно цялото това преувеличено опиянение от „сета пура“ и другите светски неща. Ако бях флорентинка, щях да посоча прекрасната, розова, бяла и черна фасада на „Санта Мария дел фиоре“21 и да кажа: „Не виждате ли, че блести по-красиво от коприната?“ И щях да заведа всички тези жени при стройната „Кампаниле“22 на Джото и при Райските двери. Да им покажа съкровищата на Уфици и да кажа: „Окъпете душите си в море от красота, дами!“
Аз обаче, за щастие, не съм флорентинка и не нося никаква отговорност за всички тези ненормални женоря, които фучат като стършели из магазините. Начело с нас двете!
Ние естествено отидохме в Уфици. Насладихме се на цялата му красота. Там имаше една съвсем млада госпожица Медичи, която грабна сърцето ми, и една пленителна нежна Мадона в тъмнозелена дреха; нея също не мога да забравя. Останахме дълго пред помещението за кръщавки, Баптистерията, и се дивяхме на невероятното великолепие на „Райските двери“. Изпаднахме във възторг пред „Санта Мария дел Фиоре“. Наистина окъпахме душите си в море от красота!
22
„Кампаниле“ — камбанарията, която се издига редом с флорентинската катедрала; проектът й е дело на Джото — италиански живописец (1266–1337). Бел.пр.