Обаче, обаче, обаче… когато женорята фучат като стършели из магазините, ние с Ева сме най-отпред.
— Райските двери — каза Ева, когато отвори вратите на магазина, който предлагаше най-богат избор от коприни.
Аз също бях обзета от радостно опиянение. Сега моят фонд „Сета пура“ от вътрешния джоб на костюма ми трябваше да се превърне в тежка черна коприна. Ева си купи копринен шантунг в естествен цвят. Когато отново се озовахме на улицата, сгорещени и със зачервени бузи, ни стана малко срамно заради нашата женска слабост.
Толкова много прелестни малки магазинчета имаше в улицата към Понте Векио. Чувствахме се като притеглени от магнит. Ева наистина имаше право, когато твърдеше, че сме като свине, ровещи земята за трюфели — този женски инстинкт да намериш в чуждия град точната улица.
И нека никой не ми говори лоши неща за разглеждането на витрини. Благодарна съм на Създателя, че не отделих цялото си време във Флоренция за Уфици. Понякога човек има нужда да поспре и пред хубава витрина.
Ние с Ева го направихме. Беше бижутерски магазин и на витрината беше изложен един пръстен, най-красивият, който съм виждала през живота си.
— Ева — повиках аз моята спътница, — видя ли пръстена? Онзи с тюркоаза! Боже, какъв прекрасен пръстен!
Тогава чух зад себе си един глас:
— Викай по-силно, Кати. Може би в предградията е останал още някой, който не те е чул.
Обърнах се и видях Ленарт.
О, Боже, това беше Ленарт! Усмихнат, малко ироничен и също така мургав както преди.
Нещо в мен се преобърна. Исках да се хвърля на врата му, да заплача и да му разкажа колко отчаяна бях и как ми липсваше той и че не мога да понеса да бъда разделена от него. Но такива неща не се правят. Вместо това аз само казах:
— Ама това пак ли си ти? Ужасно е да ни преследваш така!
Ева нададе писклив, глупав смях, но аз я вледених с поглед.
— Да, аз съм — призна Ленарт, — но ти сигурно скоро ще откриеш някое народно сборище, където можеш да се скриеш от мен.
Разказах му как съм го търсила на площада във Венеция, а той се засмя малко присмехулно.
— Аз също те търсих известно време.
— Наистина ли? — попитах аз с надежда.
— Да, дори проверих във вестниците под „Изгубени вещи“.
— Наистина ли? — попитах с още повече надежда.
Той ни хвана под ръка и тримата тръгнахме бавно по улицата. Ева го попита колко дни смята да остане във Флоренция и накъде ще продължи после. Благославях я наум, бях толкова благодарна, че самата аз не трябва да задавам въпроси. Да, той искаше да отпътува на следващия ден. Не знаеше точно накъде, вероятно към Рим.
Почувствах как ме обзема отчаяние. Щяхме да прекараме известно време заедно и сетне той отново щеше да изчезне. Това беше повече, отколкото можех да понеса. О, нека небето се смили над всички нещастно влюбени! Това е седем пъти по-лошо от зъбобол!
— Може пък да се видим и в Рим — казах аз колкото се може по-равнодушно. — Ние също смятаме да минем оттам!
— Да, човек никога не знае — отговори Ленарт.
Как ми се искаше да му изкрещя нещо. Човек никога не знаел! Не разбираше ли той, че аз искам отново да го видя? Трябваше да го убедя, че не може да живее без мен. Естествено, че нямаше да успея, но трябваше да имам поне някакъв шанс да опитам. Каква несправедливост — някакви географски условия щяха да ме направят нещастна за остатъка от моя живот. Наистина не може да се иска от едно момиче да успее да завоюва един мъж, когато може да работи по въпроса само от дъжд на вятър за по пет минути.
А Ленарт вървеше до мен, усмихваше се и нищо не подозираше за моята мъка и отчаяние. Блъсках си главата как да наредя нещата така, че отново да се срещнем. Пет пъти съвсем между другото споменах името на нашия хотел в Рим. Но не останах с впечатление, че той го запомни. Ева, самарянската душа, правеше всичко, което й беше по силите.
— Имаш ли идея къде е този хотел? — попита тя.
— Никаква — отвърна Ленарт, очевидно много доволен от това. — Какъв прекрасен стар мост! — добави той и спря на Понте Векио. — Настина прекрасен стар мост! — И се загледа заинтригуван в мръсножълтата вода на Арно.
О, чудовище такова, стенех аз наум. „Очарователен стар мост!“ На също такъв „очарователен стар мост“ във Флоренция Данте е видял за пръв път Беатриче Портинари23, така да знаеш? Мислиш ли, че се е подсмихвал и е разглеждал моста?
Не, аз не бях никаква Беатриче за Ленарт, това се виждаше от пръв поглед и, няма как, трябваше да го преглътна. Най-добре беше веднага да сложа край на всички надежди! Нека си върви! Аз ще превъзмогна своята съдбовна любов, така реших. Почакайте само, все щях да се справя някак, когато вече нямаше да е пред очите ми!
23
Беатриче Портинари — любимата на Данте; той я видял за пръв път, когато била на девет години. Бел.пр.