— Знаете ли какво ще направим? — заяви Ленарт. — Ще се сместим в малката ми кола, ще отидем до Фиезоле и ще се насладим на залеза.
Първа аз нададох възхитен вик след това предложение. Казах си, че щом ще трябва да превъзмогна своята съдбовна любов, то бих могла да го направя и във Фиезоле, и то в компанията на любимия.
Това си беше чиста спекулация, при това несполучлива. Ако човек иска да превъзмогне нещастна любов, Фиезоле вероятно е едно от най-неподходящите места на света.
Човек изпитва болка в сърцето винаги когато види нещо неописуемо красиво. Но да стоиш до човека, когото обичаш, и да гледаш залеза над Флоренция и долина на Арно е направо разсипващо. Осъзнаваш с кристална яснота, че опитът да преодолееш тук една любов е безполезен.
Както навсякъде по света и тук, в Тоскана, най-красиво е по здрач. Може би най-вече тук, в Тоскана. Класическа местност със сребристи планини и безкрайни, обточени с тополи алеи, които ти говорят с тишината, спокойствието и вечността си. Тук нищо не се е променило. Също така безметежно е падал мракът и някога, когато Фра Анжелико24 е живописвал своите портрети на мадони, също така е блестяла над Флоренция вечерницата. Също тъй теменужен е сияел въздухът и в оня час преди много векове, когато е приключил бурният живот на Великолепния в старата вила на Медичите тук, горе, на склона. Може би тъкмо по залез той е почувствал, че ще умре, може би е хвърлил през прозореца последен поглед към обичния си град. О, дали същата мека здрачна светлина е срещнала уморените му очи и също така ярко ли е блестяла Вечерницата? Навярно долу, във Флоренция, вече са били запалени светлините, навярно той ги е виждал и е скърбял, че скоро ще бъде мъртъв за града там, долу, и за хората, които живеят в него. А може пък да е бил изморен и да е копнеел за дълъг покой.
Дори Ева се умълча, докато стояхме там. Откъм францисканския манастир на хълма долиташе нежен и тих камбанен звън само за да направи всичко още по-прекрасно, а мен — още по-нещастна. Изкачихме се по стръмната пътека към манастира, където ни посрещна един любезен дребен монах. Той ни покани да влезем в многоцветната манастирска градина, уверявайки ни, че може да говори шведски.
— Вьорсго… вакерт бломер… гаа нер — каза той много енергично.
По-късно отново се върнахме на площада, форума на античния Фиезоле. Седнахме в едно малко тротоарно кафене и се подкрепихме с чаша кафе. Наистина имах нужда от нещо подсилващо. Чувствах се толкова безкрайно тъжна, животът беше толкова красив и трагичен, че ми се прииска да потърся избавление от всичко това в смъртта. Колко хубаво и спокойно би било да бъдеш съвсем мъртъв и да не те е грижа за Ленарт и за вечерницата или за каквото и да било друго! Ева и Ленарт разговаряха весело, аз мълчах. Гърлото ме болеше и не можех да пророня нито дума, а сълзите ми само чакаха зад миглите да им позволя да потекат. От време на време Ленарт ме поглеждаше спокойно и малко равнодушно, а аз му се усмихвах вяло. И тогава внезапно и съвсем неочаквано той каза:
— Кати наистина има сладки уши.
Той го каза съвсем между другото, все едно бе установил, че кафето става за пиене. Просто ей така: „Кати наистина има сладки уши.“
Но това беше достатъчно. За миг се поколебах дали да не започна да мятам кафеените чаши, за да изразя по някакъв начин това идиотско щастие, което експлодира в мен. Оказа се, че имам сладки уши… о, само да можех да си ги сваля и да му ги подаря като малък спомен! Имах сладки уши… благодаря ти за това мили, мили Боже, и защото животът е тъй прекрасен, и защото си направил толкова много вечерници и толкова други хубави неща и колкото и да си бързал, пак си намерил време да направиш за мен две сладки уши, благодаря ти мили, мили Боже!
Колко прекрасен беше животът! Едва се сдържах да не скоча от стола и ако можех да размахам своите сладки уши, щях да го направя. Нямах вече болка в гърлото, която да ми пречи да говоря. Така се разприказвах, та чак се уплаших от себе си. Заразих Ева и Ленарт и ние вдигнахме толкова шум, че околните започнаха да ни гледат замислено.
— Трябва все пак да се съобразяваме със студените южняци — каза накрая Ленарт. — Те не свикнали с нашата бурна северна радост от живота.
Едно обаче е сигурно. Когато си влюбен, щастливите мигове не траят дълго. В радостта си за своите сладки уши бях забравила, че след няколко часа ще трябва да се разделя с Ленарт. Разбрах това едва когато се озовахме в предверието на хотела и си подадохме ръце за сбогом. Ленарт беше взел стая в същия хотел. Кой би помислил такова нещо? Той обаче искаше да вечеря с няколко свои италиански приятели, да си легне рано и на следващата сутрин да тръгне към седем часа. Ние с Ева пък трябваше да вечеряме със семейство Густафсон, госпожа Берг, господин Малмин и всички останали и какво значение имаха тук някакви сладки уши?