— Довиждане! — каза Ленарт и ни раздруса енергично ръцете.
Довиждане… какво разбираше той от това? Може би след двадесет години на някоя стокхолмска улица, не, тогава вече отдавна щях да съм мъртва, угаснала след един безрадостен живот. Отново ме обзе най-черно отчаяние. Побързах да се скрия в стаята ни, хвърлих се на леглото и заплаках.
В края на краищата обаче слязох да вечерям. До мен седеше господин Густафсон и говореше за своя шеф. Причерняваше му при мисълта за деня, в който щяхме да потеглим за Швеция. Накрая дори и той забеляза, че отвръщам някак едносрично. Погледна ме със загрижени очи и попита дали не съм болна. Погали състрадателно ръката ми и предложи:
— Вземете медицински въглен, това помага.
Ах, защо не беше толкова лесно!
След вечеря цялата компания реши да се пренесе в един нощен клуб. Отказах да тръгна с тях. Исках да си остана в стаята и да плача. Ева веднага прояви готовност да седне на ръба на леглото до мен и да сменя кърпичките ми, но аз я помолих да върви с другите.
— Напълно достатъчно е, че аз ще остана вкъщи и ще тъгувам — казах аз. — Не е нужно да разваляме вечерта на господин Малмин.
— Пет пари не давам за господин Малмин — отсече Ева.
Накрая обаче успях да я убедя, че наистина ще се чувствам най-добре, ако си плача сама.
Тя тръгна и тогава вече аз наистина се разциврих. Но след няколко минути Ева дотича обратно. Беше много развълнувана.
— Познай кой си седи долу във фоайето и чете вестник — каза тя.
Вдигнах зачервеното си мокро лице от възглавницата.
— Да не е Синята брада, че си се ококорила така?
— Не е Синята брада — продължи Ева, — а Ленарт Великолепни. Ако за теб не е едно и също.
Отново се хвърлих с рев върху възглавницата.
— Я ме чуй сега — рече строго Ева. — Престани да хленчиш! Върви долу при Ленарт, нали това искаш!
Аз поклатих глава, съвсем обезверена.
— Не разбираш ли, че не мога просто така да тичам след него!
— Тогава го остави той да тича след теб — каза Ева. — Вземи си нещо за четене и седни във фоайето. Направи се, че не си го забелязала! След известно време той ще те забележи и тогава ти ще можеш да се направиш на страшно изненадана.
Изкушението да го видя още веднъж беше твърде голямо… нямаше място за колебание! Скочих и напудрих най-тежките следи от сълзи.
— Ето — каза Ева и сложи в ръцете ми моята малка „Божествена комедия“.
Вероятно щях да изглеждам доста странно седнала в единадесет часа вечерта във фоайето на хотела с „Божествена комедия“ в ръце, но това в момента нямаше никакво значение. Нямах подръка друго четиво и освен това бързах. Взех книгата и се втурнах надолу по стълбите, обзета от страх, че Ленарт може вече да е изчезнал.
Но не беше. Седеше скрит зад вестника си. Но косата му, която се подаваше отгоре, не можеше да бъде сбъркана. Имаше само една такава коса в целия свят.
Седнах в едно кресло на подобаващо разстояние от Ленарт и отворих книгата. Озовах се точно на мястото, където Данте среща Франческа ди Римини в ада и тя му разказва за забранената си любов към зет си Паоло. Колко тъжно свършваше! Двамата влюбени седят заедно и четат една книга за любовта и тъкмо когато се хвърлят в обятията си, влиза мъжът на Франческа и ги убива.
Франческа завърши спокойно и тихо: „Този ден не четохме повече.“ Бедната Франческа! Толкова ми беше жал за нея. Надзърнах плахо над книгата. Кога най-сетне Ленарт щеше да ме забележи? Кога да започна да се правя на изненадана? Толкова ли го интересуваха спортните новини?
Минутите минаваха. Ленарт четеше. Върнах се при Франческа и прочетох още веднъж тъжната й любовна история. Този път вече не ми прозвуча толкова трогателно. Ленарт очевидно беше стигнал до обявите. Да не би да си търсеше работа? Или пък учеше обявите наизуст? И тъкмо това ли трябваше да прави тази вечер? В нашата единствена, скъпоценна вечер?
Отново зачетох за Франческа. Тази жена наистина можеше да те изкара от кожата. Стигнах до убеждението, че адът е бил най-подходящото място за нея. Бях толкова нервна, че кожата ме сърбеше. Защо всъщност вестниците са толкова дебели, та на хората са им необходими няколко часа, за да се преборят с тях? Ако не свърши скоро, тогава…
Тогава Ленарт премина към уводната статия. Не, това вече наистина беше прекалено. Не издържах повече. Мразех вестниците. Мразех себе си и Ленарт, и всички други, за чиито имена в този миг не си спомнях. Исках сега, в същия този миг, да си тръгна. Исках завинаги да забравя този дългокрак, непоносим, четящ вестник идиот, а своите сладки уши щях да запазя за себе си!