Най-сетне Ленарт отпусна вестника. Усмихна се, като ме видя. Усмихна се! Никой човек на земята не изглежда толкова мил както Ленарт, когато се усмихва. Обичах го!
Да…
„Този ден не четохме повече.“
Шестнадесета глава
— Бира, уве, панини! Бира, уве, панини!
Протяжните викове на търговците се обединяваха в шумен хор, когато влакът спираше на някоя гара. Но те не продаваха само бира, грозде и сандвичи. Човек можеше да получи също вино, големи бутилки кианти в плетени кошнички, ликьори, „чоколата“ и „сигарете“ и малки възглавнички, в случай, че беше уморен и му се спеше. Италианецът очевидно се учи да продава още от люлката. Туристът лесно може да остане с впечатлението, че целият италиански народ се е наредил пред него с евтини верижки, корали, кутии от черупка на костенурка, пощенски картички, копринени кърпи и бира, „уве“ и „панини“ в ръцете и иска да продава.
Двете с Ева купихме с готовност бира, „уве“ и „панини“ и тъкмо приключихме с търговията, когато влакът потегли. Дъвчейки замислено своите хлебчета, ние съзерцавахме хълмистия пейзаж, където бели волове пристъпваха кротко пред плуговете под сребристосиви маслинени дървета и като в библейски картини пасяха големи овчи стада. Малки бели селца спяха, облени в слънчева светлина. В далечината синееха Апенините.
Пътувахме към Рим. Към Рим, закъдето водят всички пътища.
Но не трябваше ли всъщност да се приближаваме към града по някое от белите шосета с тояжки на поклонници в ръка?
Не, защото, тъй да се каже, и всички влакове водят към Рим. Всички ние, поклонници от Стокхолм и Аскерзунд, и Вернамо, потеглили към Вечния град, седяхме в своите резервирани купета и се протягахме върху бели възглавници. Някак странно удобно поклонническо пътуване.
Но във влака имаше и вагони трета класа! Човек не знае какво е пренаселеност, докато не види препълнен вагон трета класа в Италия. Когато казвам препълнен, наистина имам предвид препълнен вагон. С други думи: в него няма само толкова хора, колкото са седалките. Не. Но ако кажа, че на всяко място, предназначено за един човек, седят по двама и коридорите са така претъпкани, че стените се издуват навън и че онези, които не са намерили място вътре, висят от влака, заловени за дръжките на вратите, то ще се получи приблизителна представа за това, как изглежда един препълнен третокласен вагон в Италия. В Швеция това би завършило зле, дори и през Седмицата на учтивостта. Хората биха се настъпвали злобно по кокошите тръни и биха се заплашвали взаимно. Италианецът обаче наистина е гъвкав и приспособим.
И така, пътувахме към Рим. С по един сандвич със салам във всяка ръка. В разгара на закуската старши учителят Малмин надникна в купето ни и попита дали би могъл да поседне при нас. Позволихме му. Дори се опитахме да му предложим сандвич, но той отказа с потреперване. Беше изтупан, резервиран господин, не от типа, който дъвче сандвичи на публични места. Но явно все пак му доставяше някакво удоволствие да гледа как Ева гризе жизнерадостно своето хлебче.
Господин Малмин беше ерген и философ: едното очевидно беше следствие на другото. Беше съзрял в сянката на Шопенхауер и знаеше теоретически всичко за жените. Още в началото на познанството ни той ни обърна внимание, че в действителност всички големи философи били настроени негативно към нашия пол и очевидно са можели да се лишат от всичко, което се нарича жена.
— О, ние също бихме могли спокойно да се лишим от старите философи, така че сме квит — заяви Ева.
Струва ми се, че господин Малмин възприемаше Ева направо като предизвикателство към Шопенхауер. Изглеждаше обезпокоен, това ставаше ясно с всеки следващ ден. А където звучеше звънкият смях на Ева, със сигурност можеше да бъде открит и господин Малмин. Външно той запазваше чудовищното си превъзходство, но понякога човек можеше да го изненада как разглежда Ева с погледа на гладно дете. Ева не забелязваше нищо, поне така се държеше. Смееше се все тъй безгрижно и продължаваше да се отнася със старши учителя без никакъв респект, както от самото начало. Сега тя отново си седеше преспокойно, размахваше сандвича и дори попита Малмин не му ли е хрумвало да направи предложение на Фрида Стрьомберг.
— За Бога, не — отвърна Малмин сепнато.
— Много глупаво — укори го Ева. — Фрида е златен човек. И освен това умее да готви! Убедена съм, че Шопенхауер няма да има нищо против. Но вероятно ще бъде по-трудно да се убеди Фрида.