Господин Малмин стана и излезе. Не искаше да слуша повече за Фрида Стрьомберг. Но Ева явно беше посяла някакво семенце в душата му, макар и не точно такова, каквото й се искаше. Малко по-късно, когато седях сама в коридора и гледах Апенините, господин Малмин се приближи и започна да говори за Ева. Той се изразяваше много смътно и неясно, но очевидно искаше да знае дали Ева вече е обвързана с някого.
— Не повече от обикновено — отвърнах аз съвсем искрено.
— Не повече от обикновено ли… какво означава това? — попита озадачен господин Малмин.
— Ами… — проточих аз, — има пет, шест в резерва, а за един или двама е малко сгодена. Но не мога да твърдя, че е обвързана.
Господин Малмин се втренчи ужасен в Апенините. Толкова го съжалявах! Не биваше да го натъжавам. Исках само деликатно да му обясня Евиния принцип: „Един мъж не е достатъчен.“
— Само не губете кураж — казах му аз утешително и го потупах по рамото, — бихте могли да се кандидатирате.
Тогава обаче господин Малмин заяви, че аз изобщо не съм го разбрала. Той попитал само от любопитство, това било единствената причина.
Да, да, господин Малмин питаше толкова често и толкова много, и толкова дълго от чисто любопитство, че човек трябваше да е готов за всичко. Но този път несъмнено не беше само любопитство. Самата аз бях сполетяна от нещастна любов и познавах симптомите. Реших да дръпна една назидателна реч на Ева и да я помоля в бъдеще да борави по-внимателно със своите трапчинки.
— Господин Малмин е толкова мил и великолепен, да, това може да се каже със сигурност — казах й аз. — Той не заслужава да го използваш като волейболна топка.
— О, и това ми било топка! — засмя се Ева.
— Само не се дръж така високомерно — предупредих я аз.
— Но какво толкова съм направила? — ококори очи ядосано Ева. — Би ли могла да твърдиш, че съм окуражавала Малмин?
Не, не можех да твърдя такова нещо, ако трябва да бъдем честни. Тя не беше направила нищо повече от онова, което правеше винаги — да живее весело и шумно. Опитах се да й обясня, че един толкова сериозен и сдържан човек като Малмин се превръща в безпомощна жертва, когато срещне толкова жизнерадостно същество като Ева и… да, с две думи, тя би могла да бъде малко по-предпазлива, завърших аз благоразумно, макар че всъщност не знаех как би могла да изглежда на практика тази предпазливост.
— Човек вече не може и да се весели — ядоса се Ева. — Е, добре. Следващия път, когато Малмин се засмее близо до мен, аз ще кажа: „Не, господин Малмин, нека по-добре поговорим за смъртта.“
Резултатът от моята назидателна реч беше, че когато господин Малмин отново се отби в нашето купе, Ева застина в своя ъгъл сериозна като за погребение, скри трапчинките си, като стисна уста и така всмука страните си, че да убие всяка надежда у него.
Господин Малмин я погледна боязливо и попита да не би да не се чувства добре.
— О, не, чувствам се добре — отвърна Ева. — Мисля си за смъртта и се чувствам много добре.
Господин Малмин поклати глава и си тръгна.
— Смяташ ли, че имаше полза? — попита с надежда Ева.
— Не се дръж като глупачка — срязах я аз. — Не е необходимо да се правиш, че не разбираш какво имам предвид.
Припомних й, че Малмин не е единствената жертва на нейните трапчинки. Имаше във Флоренция един беден червенобузест хотелски портиер, който вероятно сега проливаше сълзи за нея.
— Ах, това е нещо съвсем различно — каза Ева. — Всички портиери ме харесват.
Напълно права беше. Тайнствената притегателна сила, която упражняваше Ева върху хотелските портиери, можеше да даде материал за докторска дисертация на някой изследовател на свръхестествените явления. Щом я съзре, всеки портиер моментално захвърля багажите, блъсва настрана махараджата на Мизорам или друг някой незначителен гост, когото обслужва в момента, и се втурва с поклони към Ева, за да й връчи ключа за кралския апартамент. Мен изобщо не ме забелязва. Стоя си аз там с моята усмивка, все по-смирена с всяка следваща минута. Смотолевям унило някой въпрос, например дали има поща за мен, и тогава той ми хвърля презрителен поглед и казва, че такава няма.
Камериерките обаче ме обичат и аз също обичам камериерките. Особено в Италия. Ние се усмихваме и си кимаме и аз говоря някаква смес от всички известни езици. Те разбират без проблем какво имам предвид — че за мен Италия е най-хубавата страна на земята, че италианците са много мили, талантливи и работливи, че днес времето е хубаво и утре пак ще бъде хубаво и че искам роклята ми да бъде изгладена „субито“, т.е. веднага.