Кой беше казал, че трябва да бъдем добри, преди да е станало твърде късно? Не беше ли Марк Аврелий34, чиято статуя в зелена патина видях преди малко на Капитолия? „Не живей така, сякаш имаш хиляда години пред себе си. Над теб витае смъртта. Докато си жив, докато можеш — бъди добър!“
О, небеса, внезапно усетих колко кратко е и моето време! Живеем една-единствена нищожна минута, осъзнах това с ужасяваща яснота тук — на форума. Осъзнах и още нещо. Каквото и да говорим за господин Малмин и госпожа Берг, и Густафсонови, и другите — те във всеки случай имаха едно забележително качество: бяха мои съвременници. Те споделяха тази малка минута на живота с мен. И ако исках да бъда добра, трябваше да започна от съвременниците си. Те бяха единствените, които ми бяха под ръка. Единствените, за които можех да направя нещо. О, времето беше толкова малко! Господин Малмин, господин Малмин, скъпи мой добър съвременнико, тичам към теб и искам да бъда добра! Потупвам го по гърба, за да привлека вниманието му: чуйте ме, скъпи господин Малмин! Но скъпият господин Малмин явно никога не е чел Марк Аврелий и не разбира колко забележително е това, че споделя с мен кратката минута на живота. Той се отърсва нетърпеливо от ръката ми и продължава разговора си с екскурзовода.
— Тук наистина човек долавя шепота на историческите спомени — казва той дълбокомислено.
Аз обаче се ядосвам на моя скъп съвременник.
— А, да, вие господин Малмин, имате шум в ушите още откакто преминахме през Сен Готар — тросвам се и се отдалечавам, защото наистина е много обидно да се отнесат така към твоето желание да бъдеш добър.
Необходима ми е друга жертва на моята доброта, някоя по-възприемчива. Оглеждам се с търсещ поглед. Пред храма на Веста35 е седнала госпожа Берг като малко поувехнала весталка с изпружени уморени нозе. Тя се е втренчила с празни очи пред себе си. Разсипана е от горещината и не проявява особен интерес към римския форум. Наблюдавам я внимателно, за да видя дали и тя не долавя шепота на историческия спомен. Но не, госпожа Берг не за пръв път е в Рим и отдавна е приключила с шепота. Госпожа Берг не смята, че е длъжна да проявява някакво въодушевление в Италия нито пред красотата на Венеция, нито пред съкровищата на Флоренция или пред паметниците на Рим, защото тя вече е виждала всичко — ние, другите, трябва да сме наясно с това. Според нея ние се държим глупаво, когато пляскаме с ръце и викаме „Ах!“ и „Ох!“. Впрочем тя съжалява, че изобщо се е записала за тази екскурзия. Трябвало е да си остане у дома и да се грижи за къщите си в Стокхолм, както неведнъж ни увери.
Сядам предпазливо до нея. Тя изглежда толкова угрижена. Може би е душа в нужда, която мога да успокоя, една от моите съвременнички, с които мога да бъда добра.
— Погледнете как се подуват краката ми от горещината — казва госпожа Берг и вдига нозете си върху един от ъгловите камъни на някогашния храм.
Оставям я да се оплаква, слушам и съм добра. Скоро тя вече е успяла да стигне до любимата си тема: къщите, които дава под наем и които не носят добра печалба и чиято поддръжка струва толкова много — тук, на форума, тя има и най-плашещите примери, докъде се стига, когато къщите не се поддържат в добро състояние. Пък и безумната данъчна политика, госпожа Берг е истински бясна! Опитвам се да насоча вниманието й към по-широките исторически перспективи. Няма нищо ново под слънцето, най-малко оплакванията от данъците. Нали някога и тук, на форума, нахлула тълпа римлянки, разгневени на Марк Антоний? Как си е позволил да им налага толкова неразумни данъци, нима е искал да ги изкара на улицата, за да си печелят парите там?